— Всъщност би трябвало да съм ви благодарен на теб и на Царя. Омразата ми към вас двамата ми даде сили да оцелея.
После излезе и повече не се обърна. Питър Марлоу погледна навън, сетне отново се взря в бараката и забеляза разпилените вещи на Царя. Вдигна чинията, в която бяха приготвяли яйцата, и видя, че по нея вече се е натрупал прах. Почти несъзнателно изправи масата и постави чинията отгоре; мислеше за Грей и за Царя, за Самсън и Шон, за Макс и Текс, за жената на Мак — кой знае къде е тя, и за Няй — не беше ли тя само сън, за американския генерал, за пришълците, за дома си, за Чанги. „Не мога да разбера, просто не мога да разбера — безпомощно се луташе мисълта му, — грях ли е да се приспособява човек? Грях ли е да оцелее? Какво бих направил аз, ако бях на мястото на Грей? А той, ако беше на мое място? Що е добро на този свят? А зло що е?“ И разкъсван от мъка осъзна, че единственият човек, който навярно би могъл да му даде отговор, бе загинал в ледените води на Северно море.
Погледът му се спря на вещите от миналото — масата, върху която бе лежала ръката му, леглото, в което бе оздравявал, пейката, на която бяха седели двамата с Царя, навеса, където толкова се бяха смели — всичко вече бе започнало да овехтява и да се покрива с плесен.
В ъгъла лежаха захвърлени купчина японски долари. Той ги вдигна и се загледа в тях. После ги пусна да падат един по един. Те се пръснаха по пода и мухите веднага се скупчиха върху им, сетне литнаха и пак накацаха.
Преди да си тръгне, Питър Марлоу спря на прага.
— Довиждане! — решително си взе той сбогом с онова, което бе останало от приятеля му. — Довиждане и благодаря!
После излезе навън и пое покрай стената на затвора към редицата камиони, които търпеливо чакаха пред портала на Чанги.
Зад последния камион, изморен до смърт, стоеше Форсайт. Нямаше думи да изкаже колко се радва, че работата му тук бе приключила. Печатът на Чанги беше белязал и неговия поглед. Той даде заповед за тръгване.
Първият камион потегли. След него вторият, после третият и скоро всички се източиха вън от лагера. Питър Марлоу обърна глава назад един-единствен път.
Когато бе вече много далеч.
Чанги лежеше като перла сред смарагдовата прегръдка на палмите, искрящ под необятния похлупак и заобиколен от пояс зеленина. В далечината джунглата преливаше в синьозелената морска шир, а тя на свой ред се стопяваше в безкрайността на хоризонта.
И той никога вече не погледна назад.
Тази нощ Чанги опустя. Отидоха си хората, но насекомите останаха.
Останаха и плъховете.
Те си бяха все там, под бараката. И много от тях отдавна лежаха мъртви, защото господарите им ги бяха забравили. Но най-силните още живееха.
Адам все така късаше със зъби мрежата, за да се добере до храната отвън, бореше се със същото настървение, с което се бе борил от първия миг, когато го затвориха в клетката. И търпението му бе възнаградено. Страничната преграда се раздра, той се изтърколи върху живата храна и скоро от нея не остана нищо. После си почина, събра сили за следващата клетка и не след дълго получи и нейното живо месо.
Ева дойде при него, той й се насити, тя също, а сетне двамата заедно поведоха битката за оцеляване. След време външната стена на един от изкопите се подрони, множество клетки се отвориха и мъртвите нахраниха живите, после слабите нахраниха силните — и така, докато накрая останаха само равните по сила. Тогава те започнаха да върлуват из лагера и да водят борба помежду си.
И настана времето на Адам, защото той беше Царя. И властва до деня, в който волята му да бъде цар го напусна. Тогава той умря и нахрани по-силните от него. Защото цар винаги е най-силният — непобедим не само заради силата си, а заради хитростта, късмета и силата, взети заедно.
Цар сред плъховете.