Годината бе хиляда деветстотин четиридесет и пета и японците бяха вече поверили грижата за реда в лагера на самите военнопленници. Те просто издаваха заповеди, а офицерите бяха длъжни да следят за спазването им. Ако лагерът не създаваше главоболия, нищо лошо не му се случваше. Да искаш храна, значеше да създаваш главоболия. Да искаш лекарства — също. Каквото и да поискаш, значеше да създаваш главоболия.
Но за мъжете, затворени тук, Чанги бе нещо много повече от затвор. Чанги бе началото — мястото, където всичко започваше отново.
Книга първа
Първа глава
— Ще го пипна аз това копеленце, та ако ще да пукна!
Лейтенант Грей изпита облекчение — най-сетне бе изрекъл с думи мисълта, която от толкоз време не му даваше минутка покой. Злобата в гласа му изтръгваше сержант Мастърс от унеса. Той тъкмо си представяше бутилка ледена австралийска бира, пържола със запечено отгоре яйце, дома си в Сидни и жена си — гърдите и, аромата и… Затова не си даде труд да проследи погледа на лейтенанта. Много добре знаеше за кого от мъжете, крачещи по прашната пътека край бодливата тел, става дума. Все пак избухването на Грей го изненада. Обикновено началникът на лагерната полиция в Чанги бе ням и непроницаем като всеки англичанин.
— Не си струва труда, лейтенант — промърмори вяло Мастърс. — Японците скоро ще му видят сметката.
— Майната им на японците! — сопна се Грей. — Искам аз да го пипна и да го тикна зад ей тия решетки. А като си получи заслуженото, ще го пратя в Утръм Роуд.
— В Утръм Роуд! — изгледа го с ужас Мастърс.
— А ти къде мислиш?
— Е, разбирам, че искате да го спипате, но все пак… Не бих пожелал това на някого.
— Само там му е мястото на него! И рано или късно ще му помогна да се озове там, защото е крадец и лъжец, и мошеник, и мръсник. Долен кърлеж, който живее от нашата кръв!
Грей стана от стола и се приближи до прозореца на потъналата в зной барака. Отпъди с ръка мухите, които сякаш извираха от дъсчения под, и замижа пред отразения блясък на разпаленото обедно слънце, изгарящо спечената земя.
— Ще отмъстя за всички ни, ей богу!
„Наслука, приятелче — помисли си Мастърс. — Ако въобще някой може да спипа Царя, това си ти. Само ти го мразиш достатъчно.“ Мастърс не понасяше офицери, не понасяше и полицията в лагера. Но най-много презираше Грей, защото той се бе издигнал в чин от прост войник, пък непрекъснато се опитваше да скрие това от другите.
А Грей не бе сам в омразата си. Целият лагер мразеше Царя. Мразеха го заради мускулестото тяло, заради ясния блясък на сините му очи. В този сумрачен свят на полуживи сенки нямаше пълни и охранени, нямаше закръглени и загладени, прилично сложени или здравеняци. Тук се движеха тела, направени сякаш от опната върху кости и сухожилия кожа, а на лицата господстваха само очи. Възрастта и височината — единствено това различаваше мъжете помежду им. И всред всички тях само Царя ядеше като човек, пушеше като човек, сънуваше като човек и приличаше на човек.
— Ей, ти, ефрейтор, ела тук! — извика Грей.
Царя бе усетил присъствието му веднага щом сви иззад ъгъла на затвора, но не, защото виждаше нещо в полумрака на бараката на лагерната полиция. Просто той никога не забравяше, че Грей е човек на навика, а привичките на врага трябва добре да се познават. Затова Царя бе научил за него всичко, което един човек би могъл да знае за друг. Той се отби от пътеката и тръгна към самотната барака, изпъкнала като цирей сред язвите на неугледните постройки наоколо.
— Мен ли викате, сър? — попита Царя с любезна усмивка и козирува. Слънчевите очила скриваха презрението му.
Изправен до прозореца, Грей втренчи поглед в Царя. Острите черти на лицето му не издаваха ненавистта, станала негова същност.
— Къде си тръгнал?
— Прибирам се в бараката… сър — отговори спокойно Царя, но мозъкът му работеше напрегнато; дали не е станал провал, дали някой не е изпял нещо, какво точно знае Грей?
— Откъде имаш тая риза?
Царя бе купил ризата предния ден от един майор, който я бе пазил като очите си цели две години — за черни дни.
Накрая все пак се наложи да я продаде, за да се снабди с храна. Царя обичаше да е спретнат и добре облечен, особено, когато всички останали са в дрипи. Изпитваше удоволствие, че ризата е нова и чиста, че дългите му панталони имат идеален ръб, чорапите ухаят на сапун обувките му са току-що лъснати, а по кепето му няма ни петънце.