Стори му се смешно, че Грей е почти гол в своите къси панталони, целите в кръпки, с дървените налъми и с позеленяла от мръсотия танкистка барета.
— Купих я — каза Царя. — Преди доста време. Това поне още не е забранено, нали? Нито в лагера, нито никъде… сър.
Грей не пропусна да забележи подигравателната нотка на последната дума.
— Добре, ефрейтор. Хайде вътре!
— Защо?
— Ей, тъй, да си побъбрим! — саркастично отвърна. Царя овладя гнева си, изкачи се по стъпалата, прекрачи прага и застана до масата.
— Сега какво… сър?
— Обърни си джобовете.
— Защо?
— Прави, каквото ти се казва. Знаеш, че имам право да те претърсвам по всяко време — не успя да сдържи омразата си Грей. — Дори собственият ти командир се съгласи.
— Да, след като настояхте.
— И има защо. Обърни си джобовете!
Царя се подчини с досада. В края на краищата нямаше какво да крие. Носна кърпа, гребен, портфейл, пакет фабрични цигари, табакерата, пълна с необработен явански тютюн, оризови цигарени хартийки, кибрит. Грей провери дали Царя е изпразнил всички джобове и отвори портфейла. Вътре имаше петнадесет американски и почти четиристотин сингапурски долара.
— Откъде имаш толкова пари? — рязко попита той, а потта както винаги се стичаше по челото му.
— Спечелих ги на комар… сър.
Грей престорено се засмя.
— Много ти върви нещо, а? Вече цели три години!
— Приключихте ли с проверката… сър?
— Не! Дай да ти видя часовника!
— Има го в описа…
— Казах, дай да видя часовника!
С мрачен вид Царя изхлузи от китката си еластичната каишка от неръждаема стомана и подаде часовника на Грей.
Въпреки омразата, която хранеше към Царя, Грей усети как го обзема завист. Часовникът беше водонепроницаем, противоударен, със самонавиващ се механизъм, марка „Ойстър Роял“ — най-скъпото нещо в Чанги. Ако не се смяташе златото, разбира се. Обърна го и се взря в цифрите, гравирани върху стоманения капак на гърба. После отиде до стената, откачи описа с вещите на Царя, почисти го машинално от мравките и педантично сравни номера върху листа с номера на часовника.
— Не се безпокойте, съвпада… сър — обади се Царя.
— Аз не се безпокоя. Ти би трябвало да се безпокоиш — каза Грей и му върна часовника, който можеше да осигури на собственика си храна за цели шест месеца.
Царя го нахлузи обратно на ръката си и започна да прибира портфейла и другите вещи.
— А, да пръстенът! — сети се внезапно Грей. — Искам да го проверя и него.
Но пръстенът също беше включен в описа като „златен пръстен с печат на клана Гордън“. Отстрани имаше рисунка на печата.
— Откъде шотландски пръстен у американец?
Грей му бе задавал този въпрос стотици пъти.
— Спечелих го на покер — отговори Царя.
— Забележителна памет имаш, ефрейтор — каза Грей и му го върна.
Той нито за миг не се бе съмнявал, че пръстенът и часовникът ще съвпаднат с включените в описа вещи. Обискът бе просто претекст, изпитваше почти мазохистично желание да бъде близо до избраната жертва поне за миг. Отначало знаеше, че Царя няма да се предаде лесно. Мнозина се бяха опитвали да го хванат натясно, но той винаги се измъкваше сух, защото бе умен, предпазлив и много хитър.
— Как става така, че ти имаш толкова много, а ние, останалите, нямаме нищо? — рязко запита Грей, разкъсван от завист заради часовника и пръстена, заради цигарите, кибрита и парите.
— Не знам… сър. Чист късмет!
— Откъде са тези пари?
— Спечелих ги на комар… сър. Царя бе учтив. Винаги казваше „сър“ на офицерите и им козируваше — на всички — дори на англичаните и на австралийците. Но знаеше, че те долавят безграничното му презрение и към обръщението, и към козируването. „Човекът си е човек, независимо от произхода, чина или службата — така мислеше той. — Ако го уважаваш, наричаш го «сър». Ако не го уважаваш, майната му! Само скапаняците държат на тия идиотщини, затова много здраве на всичките!“ Сложи си пръстена, закопча джобовете на ризата и духна някаква прашинка от яката й.
— Свободен ли съм… сър? — попита той.
В очите на Грей проблесна гняв. Сетне погледът му се плъзна към Мастърс, който напрегнато наблюдаваше сцената.
— Сержант, бихте ли ми дали малко вода?