Същата нощ буря подмята кораба цели шест часа. Пленниците в трюма се стараеха да не повръщаха един върху друг, а хората на палубата — да се запазят от потоците вода. На сутринта времето се оправи и до обед слънцето нажежи небосклона. Някой падна зад борда. Пленниците и охраната дълго гледаха от палубата как човекът се дави сред разпенената диря на кораба. След тази случка вече никой не падна зад борда.
На втория ден трима души намериха покой в морето. Няколко японски войници дадоха залп с пушките си, колкото да спазят военния ритуал. Погребението не продължи дълго — опашките чакаха.
Пътуването трая четири дена и пет нощи. За Мак, Ларкин и Питър Марлоу то не донесе нищо особено.
Питър Марлоу лежеше на прогизналия от пот дюшек и копнееше за сън. Но мислите му препускаха необуздано и се лутаха между ужасите на миналото и страховете на бъдещето. Изгаряха го спомени, които бе най-добре да забрави. Поне засега, поне докато е сам. Спомени за нея.
Зората вече бе докоснала хоризонта, когато той най-сетне заспа. Но дори сънят не му донесе облекчение.
Седма глава
Дните монотонно следваха един подир друг и всеки ден приличаше на предходния.
Една нощ Царя потърси Мастърс в лагерната лечебница и го намери да лежи на вмирисаното легло пред бараката, вперил празен поглед в стената.
— Здрасти, Мастърс — каза Царя, след като се убеди, че никой не ги подслушва. — Как се чувстваш?
Мастърс го изгледа продължително, без да го познае.
— Аз ли?
— Ти, ами.
— Не знам — промърмори Мастърс след малко и от устата му се процеди слюнка.
Царя извади табакерата си и напълни с тютюн празната кутия за цигари, оставена на масата до леглото.
— Мастърс — рече той, — благодаря ти за онова нещо.
— За кое нещо?
— Дето ми каза какво си прочел на парчето вестник. Дойдох просто да ти благодаря и да ти дам малко тютюн.
Мастърс напрегна паметта си.
— А, това ли? Не е честно да се дебнем един друг. Кофти човек, полицейски копой!
И умря.
Доктор Кенеди се приближи и с безразличие придърпа грубото одеяло над главата му.
— Приятел ли ти е? — попита той Царя и го изгледа с ледени очи иззад рунтавите си вежди.
— Зависи от гледната точка, сър — учтиво отвърна Царя, после взе тютюна и го сипа обратно в табакерата си — на Мастърс вече не му трябваше.
— Отърва се — каза лекарят. — Поне няма да го боли.
— И така може да се каже, полковник. От какво умря.
— От малодушие.
Лекарят подтисна прозявката си. Зъбите му бяха мръсни и пожълтели, косата провиснала и мазна, а ръцете — розови и безупречно чисти.
— Липсваше му воля за живот, значи.
— И така може да се каже — смръщи се лекарят. — Ти обаче няма да умреш от това.
— Никога, ей богу…
— А тебе какво те прави толкова несломим? — попита доктор Кенеди и в гласа му прозвуча омразата, която изпитваше към това огромно тяло, излъчващо здраве и сила.
— Не ви разбирам… сър.
— Защо на тебе все ти е добре, а на другите — не.
— Ами просто имам късмет — отвърна Царя и понечи да си тръгне, но полковникът го дръпна за ризата.
— Не може да е само късмет, не може. Ти сигурно си дяволът, пратен да ни изкушава. Ти си вампир, мошеник и крадец…
— Вижте какво, никога през живота си не съм крал, нито съм лъгал и няма да търпя такива приказки.
— Тогава кажи как го правиш? Как? Това искам да знам. Не разбираш ли? Ти си отговорът за всички нас. Какъв си — светец или изверг, само това искам да знам.
— Вие не сте с всичкия си — издърпа ръката си Царя.
— Единствено ти можеш да ни помогнеш…
— Помогнете си сами. Аз се грижа за себе си, вие се грижете за вас си. — После изведнъж забеляза, че бялата престилка виси като на закачалка над хлътналия гръден кош на доктор Кенеди и му подаде от пакета цигари: — Ето запалете. Успокоява нервите… сър.
Завъртя се на пети и се отдалечи, потръпвайки. Мразеше болниците, мразеше вонята им, болестите, безсилието на лекарите.
Царя презираше слабите. „Ама и тоя доктор, като го гледам така, май скоро ще опъне петалата — мислеше си той. — Луди като него не изкарват дълго. Също като Мастърс, горкият! Макар че Мастърс не беше за съжаление — просто си беше слаб и не ставаше за нищо. Светът е джунгла — оцеляват силните, а слабите трябва да умрат. Или ти, или другият. То така и трябва. Друг начин няма.“ Доктор Кенеди не откъсваше поглед от цигарите и благославяше късмета си. Запали една и сладкият аромат на никотина се разля по цялото му тяло. После отиде в отделението при Джони Карстеърс, капитан от първи танков полк, който скоро щеше да се раздели с живота.