— Какво става тук? — чу се глас отвън. По стълбите изтрополиха стъпки и в бараката влезе полковник Брант, дребен човечец, не повече от метър и петдесет на ръст, който вечно носеше едно бастунче в ръка, а брадата му бе подвита навътре, като на сикхите. Униформената му фуражка, цялата в кръпки от зебло, нямаше козирка, но отпред, точно по средата, като златен блестеше вензелът на полка, доста поизтънял от години усърдно лъскане.
— Нищо… нищо, сър. — Грей отпъди с ръка внезапно появилия се рояк мухи и се опита да успокои дишането си. — Просто… претърсвах ефрейтор…
— Хайде, хайде, Грей — прекъсна го Брант язвително, — чух какво каза за Утръм Роуд и японците. Можеш да го претърсваш и разпитваш, никой не оспорва това, но няма защо да го заплашваш и да го обиждаш. — Той се обърна към Царя. По челото му бе избила пот. — А вие, ефрейтор, благодарете на късмета си, че няма да ви докладвам на капитан Бръф за нарушение на дисциплината. Търсите си белята с тия дрехи. Направо подлудявате хората с тях. Сам си го просите.
— Няма такова нещо, сър — отвърна Царя, външно спокоен, но вътрешно се проклинаше, че се бе поддал на предизвикателството на Грей.
— Вижте ме мене, вижте как съм облечен — говореше полковник Брант. — По дяволите, представяте ли си аз как се чувствам?
Царя не отговори. „Това си е твой проблем, приятелче — помисли си той. — Ти се грижиш за тебе си, аз се грижа за мене си.“ Полковникът беше само по една набедрена препаска, направена от половин саронг увита около кръста като шотландска пола. Отдолу не носеше нищо. В Чанги единствен Царя имаше бельо. Цели шест премени.
— Мислите ли, че не ви завиждам за обувките — питаше полковник Брант с раздразнение, — когато самият аз трябва да се мъкна с тия проклети гадости.
Обут бе с налъми, които японците раздаваха на всички в лагера — парче дърво с платнена каишка отгоре.
— Нямам представа. Сигурно е така, сър — отвърна Царя с привидна покорност, галеща слуха на всеки офицер.
— Ами да, така е — каза полковник Брант и се обърна към Грей:
— Все пак, струва ми се, че му дължите едно извинение, Грей — не е редно да го заплашвате. Трябва да бъдем справедливи, нали така?
Той отново изтри потта от лицето си. С огромно усилие на волята Грей преглътна ругатнята, затрептяла на върха на езика му.
— Извинявам се.
Думите прозвучаха толкова тихо и троснато, че Царя едва сдържа усмивката си.
— Така е по-добре — кимна полковник Брант. Сетне погледна Царя: — Е, сега можете да си вървите. Но ако питате мен, търсите си белята с тия дрехи. Сам сте си виновен за станалото.
— Благодаря, сър — стегнато козирува Царя. Когато отново излезе на слънце, пое свободно дъх и пак се прокле, че избухна. Господи, за малко да си метне примката на шията! Едва не удари Грей, а това би било пълна лудост. Той спря край пътеката, за да се посъвземе, запали цигара и всички наоколо, а те бяха мнозина, забелязаха цигарата и вдъхнаха аромата й.
— Бре, типът му с тип — промълви след известно мълчание полковникът, все още взрян подир Царя, и попи потта от челото си. После се обърна към Грей: — Ама и ти, лейтенант, да не си си изгубил ума! — Защо го предизвикваш така?
— Съжалявам, сър. Аз… той просто…
— Той може да е всякакъв, но един офицер и джентълмен не бива да си изпуска нервите. Не е хубаво това, не съм ли прав?
— Така е, сър. — Грей просто нямаше какво друго да каже.
Полковник Брант изсумтя, после сви устни:
— Ами да, така е. Добре, че се случих наблизо. Не може офицер да влиза в разпра с прост войник. — Той отново хвърли поглед навън — мразеше Царя, копнееше за цигарите му. Сетне каза, без да се обръща към Грей: — Ама че тип. Съвсем е недисциплиниран. Като всички американци — разюздана пасмина… Наричат офицерите си на малко име, можете ли да си представите! — Веждите му отхвръкнаха нагоре. — А офицерите пък играят на карти с редниците! Бога ми, по-зле са и от австралийците, макар че и ония са една стока… Трагедия! Не могат да се мерят с Индийския корпус, нали?
— Не, сър — едва чуто каза Грей.
Полковник Брант се извърна рязко.
— Не искам да… Е, вярно… — Той млъкна и внезапно очите му се насълзиха. После продума с отчаяние: — Защо, защо направиха това? Защо, а, Грей? Та аз…, та всички ние толкова ги обичахме.
Грей сви рамене. Ако преди малко не го беше накарал да се извини, може би щеше да му стане жал за него.