— Влез, афшине — извика Абу Саиф.
Дара се вмъкна вътре, примигвайки на слабата светлина. Мястото беше зловонно и студено, миришещо на немити мъже и кръв. След последното им изпълнение двамата джинове бяха оковани и получаваха одеяла само в най-мразовитите нощи. И макар че Дара разбираше нуждата от предохранителни мерки, тежките условия го караха да се чувства все по-неудобно. Не беше пленил Абу Саиф и другаря му на бойното поле. Те бяха просто съгледвачи: млад мъж, за когото Дара подозираше, че това е първата му мисия, и по-възрастен воин, на когото не му оставаше дълго, преди да се оттегли от служба.
— А, виж, самият дявол пристига — подхвърли разпалено по-младият джин, когато Дара влезе; изглеждаше трескав, но го гледаше с цялата омраза, на която беше способен.
Дара отвърна на яростния му поглед, а после коленичи, остави платото, което носеше, и го побутна към краката на по-младия мъж.
— Закуска. — След това погледна към Абу Саиф. — Как си днес?
— Малко схванат — призна Абу Саиф. — Войниците ти стават все по-добри.
— Нещо, за което трябва да ти благодаря.
По-младият гезирец изсумтя.
— Да му благодариш? Каза му, че ще ме одереш жив, ако не тренира заедно с твоята шайка предатели.
Абу Саиф го стрелна с поглед, добавяйки нещо на техния неразбираем език, преди да кимне към подноса.
— Това за нас ли е?
— За него. — Дара се приближи до Абу Саиф и свали оковите му. — Ела с мен. Една разходка ще облекчи краката ти.
Дара го поведе към палатката си, подобаващо празно място за някой, който не принадлежеше никъде. Запали огъня с щракване на пръсти и даде знак на Абу Саиф да се настани на килима.
Гезирецът се подчини, потривайки ръце пред огъня.
— Благодаря ти.
— Няма за какво.
Дара седна насреща му и като щракна с пръсти, измагьоса чиния с димяща яхния и топъл хляб. Избликът на магия, докато беше в смъртната си форма, накара главата му да затупти, ала смяташе, че другият мъж го заслужава. За пръв път канеше Абу Саиф в палатката си, но не за пръв път разговаряха. Гезирецът може и да им беше враг, но това, че владееше отлично дивастийски, както и двата века, които беше прекарал във войската на джиновете, го правеха приятна компания. Дара беше искрено привързан към младите си войници и дълбоко предан на Маниже… ала, окото на Сулейман, понякога просто искаше да съзерцава планините и да размени няколко думи за коне с един възрастен мъж, който бе също толкова уморен от войните.
Дара му подаде една наметка.
— Вземи. Напоследък е студено. — Той поклати глава. — Ще ми се да се съгласиш да ти измагьосам истинска палатка. Другарят ти е идиот.
Абу Саиф придърпа чинията с яхния и си отчупи парче хляб.
— Предпочитам да остана с него. Не се справя добре с всичко това. — Уморена тъга легна върху лицето му. — Скърби за семейството си. Тъкмо преди да ни изпратят на тази мисия, научи, че жена му е бременна с първото им дете. — Той хвърли поглед към Дара. — Тя е в Девабад. Страхува се за нея.
Дара потисна жегналата го вина. Воините често трябваше да се разделят със съпругите си; това бе част от задълженията им.
— Ако си беше останала в Ам Гезира, където е мястото на всички ви, щеше да е в безопасност — заяви, говорейки с убеденост, каквато не изпитваше наистина.
Абу Саиф не се хвана на уловката. Никога не го правеше. Дара подозираше, че е войник до мозъка на костите и няма никакво желание да защитава политически решения, в които нямаше глас.
— Твоята Бану Нахида отново дойде да вземе кръв — каза вместо това. — И все още не е върнала реликвата на приятеля ми.
При тези думи Дара посегна към бокала си, гледайки го как се пълни с вино от фурми при безмълвната му заповед.
— Сигурен съм, че не е нищо особено.
В действителност нямаше представа какво прави Маниже с реликвите и потайността й започваше да го дразни.
— Според хората ти тя възнамерява да експериментира с нас. Да ни свари живи и да смели костите ни за своите отвари. — Страх се прокрадна в гласа на гезиреца. — Казват, че е в състояние да плени нечия душа, както правят ифритите, и да я заключи, така че тя никога да не види Рая.
Лицето на Дара остана безизразно, ала в гърдите му лумна раздразнение към войниците му… и към себе си, задето не беше проверил какво правят по-рано. В лагера цареше силна враждебност към джиновете и шафитите: мнозина от последователите на Маниже бяха пострадали от ръцете им. Е, да, в началото, когато го бяха съживили, Дара не мислеше особено за това. По време на собственото му въстание преди четиринайсет века той и оцелелите му другари също бяха хранили подобна омраза… и бяха извършили по-ужасни актове на отмъщение. Ала тогава скръбта им заради разгрома на Девабад все още беше прясна и отчаяно се бяха опитвали да спасят каквото могат от племето си. Ситуацията, в която хората му се намираха сега, беше различна.