Той се прокашля.
— Съжалявам да чуя, че те тормозят. Вярвай ми, ще си поговоря с тях. — Той въздъхна и смени темата: — Може ли да те попитам какво те накара да останеш толкова дълго в тази част на Девастана? Каза, че живееш тук от половин век, нали така? Не ми се струва идеалната служба за някой от пустинята.
Абу Саиф се усмихна леко.
— Научих се да ценя красотата на снега, макар студът да си остава брутален. Пък и родителите на съпругата ми са тук.
— Би могъл да поискаш назначение в Девабад и да ги вземеш с вас.
Другият мъж се засмя.
— Явно не си имал тъст и тъща, след като можеш да предложиш нещо подобно така небрежно.
Думите хванаха Дара неподготвен.
— Не — отвърна. — Никога не съм се женил.
— Никой никога не ти е хващал окото?
— Някой го направи — меко каза Дара. — Само че не можех да й предложа бъдещето, което заслужава.
Абу Саиф сви рамене.
— В такъв случай ще трябва да се довериш на моето мнение за тъстовете и тъщите. Освен това не исках пост в Девабад. Това би довело до заповеди, на които не бих искал да се подчиня.
Дара срещна погледа му.
— Говориш от опит.
Другият мъж кимна.
— Когато бях млад, се бих във войната на цар Кадер.
— Това беше бащата на Гасан, нали?
— Да. Западната половина на Карт Сахар опита да се отцепи по време на неговото царуване, преди около двеста години.
Дара направи физиономия.
— Сахрейнците имат този навик. Опитали се да сторят същото и малко преди да се родя.
Устните на Абу Саиф потръпнаха.
— Е, в интерес на истината… отцепничеството е било доста популярно по твое време.
Дара изсумтя. Ако някой друг му го беше казал, сигурно щеше да се подразни, но като се имаше предвид, че Абу Саиф бе негов пленник, той го преглътна.
— Имаш право. Значи, си се бил срещу сахрейнците?
— Не съм сигурен дали „бил" е най-подходящото описание — отвърна Абу Саиф. — Изпратиха ни да ги смажем, да всеем ужас сред групичка селца по крайбрежието. — Той поклати глава. — Невероятни места. Сахрейнците строят направо от пясъка на дъното на морето, превръщайки го в стъкло, за да издигнат домовете си по скалите. Ако повдигнеш килимите им, можеш да видиш риби да плуват под краката ти, а начинът, по който стъклото блестеше на слънцето, когато пристигнахме… — Очите му станаха замечтани. — Сринахме ги със земята, разбира се. Изгорихме корабите им, хвърлихме окованите им предводители в морето и взехме момчетата за Стражата. Кадер беше суров мъж.
— Следвали сте заповеди.
— Предполагам — отвърна Абу Саиф тихо. — Само че никога не ми се е струвало правилно. Отне ни месеци да стигнем до там и никога не разбрах каква заплаха биха могли да представляват за Девабад няколко малки селца в покрайнините на света. Защо въобще имаха нещо общо с Девабад.
Дара се размърда; не му харесваше, че на практика бе принуден да защитава един Кахтани.
— Несъмнено ако се чудиш защо Девабад властва над едно далечно сахрейнско поселище, би трябвало да се питаш и защо гезирско семейство владее град на девите.
— Предполагам, никога не съм мислил за Девабад като град на девите. — Абу Саиф изглеждаше почти изненадан. — Струва ми се, че сърцето на нашия свят би трябвало да принадлежи на всички ни.
Преди Дара да успее да отговори, отвън се разнесе звук от тичащи крака. Той скочи.
В следващия миг Мардонийе се показа на прага, останал без дъх.
— Ела бързо, афшине. Пристигна писмо от дома.
15. Али
— Е, добре, пристигнахме — каза Али, протягайки ръка, за да попречи на Нахри да продължи напред. — А сега ще ми кажеш ли защо просто трябваше да посетиш улица „Сукария"?
До него Нахри бе истинско въплъщение на спокойствието, изучавайки оживения Шафитски квартал така, както един ловец би проучвал плячката си.
— Къщата с червената врата — каза тихичко.
Объркан, Али проследи погледа й до тясна, триетажна дървена къща, която изглеждаше така, сякаш я бяха натъпкали между двете по-големи каменни постройки от двете й страни. Отпред имаше малка открита веранда, обграждаща червена врата, върху която бяха нарисувани оранжеви цветя. Беше облачен следобед и сенки поглъщаха къщата, скривайки я в сумрак.