Мъжът, който ги беше довел, се изпъна рязко.
— Той?
По лицето на мъжа се разля подозрение и ръката му се спусна към кръста.
Али беше по-бърз. Извади зулфикара си само за миг и шафитът отстъпи назад, ръката му остана замръзнала върху дървена палка. Той отвори уста.
— Недей да викаш — побърза да каже Нахри. — Моля те. Не искаме да навредим на никого тук. Просто искам да говоря с доктора.
Погледът на мъжа се стрелна притеснено към вратата вляво.
— Аз… не можете да го направите.
Нахри изглеждаше озадачена.
— Моля?
Шафитът преглътна.
— Не разбирате… тя е много особена.
В очите на Нахри лумна любопитство. Освен това очевидно беше забелязала вратата, към която беше погледнал мъжът, защото в следващия миг вече посягаше към нея.
Али се паникьоса.
— Нахри, почакай, недей… — каза, без да се замисли.
Шафитският мъж зяпна.
— Нахри?
Господ да ми е на помощ. Али се хвърли след нея, докато тя се вмъкваше в стаята. Дискретността да върви по дяволите, трябваше да се махнат от тук.
Рязък женски глас с девабадски акцент го спря в мига, в който прекрачи прага.
— Казвала съм на всички ви… поне дузина пъти… ако ме прекъснете, докато правя тази процедура, следващия път ще я приложа на вас.
Али се вкамени. Не толкова заради предупреждението, колкото заради гледката, която се разкри пред него. Шафитска жена, облечена в простичко памучно сари, беше коленичила до възрастен мъж, който лежеше върху една възглавница.
Беше забила игла в окото му.
Ужасен от страховитата гледка, Али отвори уста, но Нахри я запуши с ръка.
— Недей — прошепна тя.
Беше отметнала воала си, разкривайки неприкритото удоволствие, което играеше върху лицето й.
Шафитският страж се присъедини към тях, кършейки ръце.
— Простете ми, доктор Сен. Никога не бих ви прекъснал. Само че… — Той премести неспокойно поглед между Али и Нахри и като че ли прецени отново ръста на Али и неговия зулфикар. — Изглежда, че имате посетители от двореца.
Лекарката се поколеба. Но само за миг и нито ръцете, нито вниманието й трепнаха.
— Независимо дали е вярно, или е симптом на някаква лудост, искам и тримата да седнете веднага.
Строгият й глас не оставяше никакво място за неподчинение. Али отстъпи назад също толкова бързо, колкото и стражът, отпускайки се върху един от ниските дивани до стената, и се огледа наоколо. Изпълнена със светлина от съседния двор, както и от многобройните фенери, стаята беше достатъчно голяма, за да побере поне дузина души. Имаше три ниски легла; двете, които не се използваха в момента, бяха застлани с чисти чаршафи. Покрай едната стена имаше шкафове, а до тях — писалище, обърнато към вътрешния двор и отрупано с купчини книги.
Нахри, естествено, не беше обърнала никакво внимание на нареждането на лекарката и Али загледа безпомощно как се приближи до писалището и се залови да прелиства книгите с широка усмивка. Виждал бе това изражение преди, когато бяха приятели: когато беше прочела правилно първото си изречение и когато бяха съзерцавали заедно луната през един човешки телескоп, говорейки си за източника на сенките й. Желанието й да се учи бе едно от нещата, които го бяха привлекли към нея, нещо, което ги свързваше. Не беше очаквал обаче то да ги отведе при шафитска лекарка в един опасен квартал.
Плач на бебе наруши тишината. Вратата се отвори с поскърцване и плачът се усили.
— Суба, обич моя, ще свършиш ли скоро? — Нов глас — ниско, мъжко боботене. — Бебето е гладно, но отказва да яде от… о!
Мъжът не довърши, пристъпвайки в лечебницата.
Беше един от най-едрите мъже, които Али беше виждал някога. Рошави черни къдрици падаха под раменете му, носът му изглеждаше така, сякаш беше чупен неведнъж. Али светкавично вдигна зулфикара, ала в ръцете на мъжа нямаше оръжие, а дървена лъжица и малко бебе.
Али свали смутено меча. Може би Нахри беше права, че се стряска от всичко.
— Тази беше последната — обяви лекарката и като остави иглата, се облегна назад. Посегна към кутия с мехлем и превърза бързо окото на мъжа. — Няма да я сваляш цяла седмица, разбра ли? И не го пипай.
Тя се изправи на крака. Изглеждаше по-млада, отколкото Али би очаквал, но това може би се дължеше на джинската й кръв, която беше очевидна. Въпреки че тъмнокафявата й кожа нямаше издайническия блясък на чистокръвните, ушите й бяха заострени като неговите, а в агниваншийските й очи с цвят на калай имаше само едва забележим кафяв оттенък. Тъмната й коса беше прибрана в дебела плитка, която се спускаше до кръста й, корените й имаха наситено червен цвят.