Тя избърса ръце в кърпата, втъкната в колана й, и ги погледна. Едно мускулче на бузата й потръпваше. Беше преценяващ поглед, който се стрелна към плачещото бебе, задържайки се върху Али и Нахри, преди да се върне към детето.
Изобщо нямаше притеснен вид, нещо повече — изглеждаше така, сякаш изобщо не е впечатлена, а само подразнена.
— Манка… — започна и вратарят вдигна рязко глава. — Искам да отведеш Хунейн в стаята за възстановяване. Паримал, донеси бебето тук.
Двамата мъже незабавно се подчиниха; единият помогна на замаяния пациент да излезе, а другият й подаде бебето. Лекарката го пое, без да откъсва поглед от лицата на Али и Нахри, докато повдигаше сарито над гърдите си; плачът на бебето се превърна в щастливо смучене.
Али преглътна и прикова очи в насрещната стена. Нахри като че ли изобщо не беше смутена; все още стоеше до писалището с книга в ръка.
Лекарката присви очи, впивайки гневен поглед в нея.
— Ако нямаш нищо против…
— Но разбира се. — Нахри остави книгата и седна до Али. — Това операция за премахване на катаракта ли беше?
— Да. — Жената говореше все така отсечено. Настани се на един дървен стол срещу тях. — Сложна, деликатна процедура… която не обичам да прекъсват.
— Извиняваме се — побърза да каже Али. — Нямахме намерение да нахлуем така.
Изражението на жената не се промени. Али се мъчеше да не се размърда неспокойно; имаше чувството, че е изправен срещу смесица между Хатсет и най-страшния си учител.
Лекарката сви устни и кимна към зулфикара му.
— Нещо против да го прибереш?
Али се изчерви.
— Разбира се. — Побърза да прибере меча в ножницата, а после свали шала, скриващ лицето му. Не му се струваше редно да се натрапи на тези хора и да остане анонимен. Прокашля се. — Мир вам — поздрави слабо.
Очите на Паримал се разшириха.
— Принц Ализейд? — Очите му се стрелнаха към Нахри. — Означава ли това, че ти си…
— Най-новата Нахида на Девабад? — намеси се лекарката с пропит от презрение глас. — Така изглежда. Значи, дошли сте, за да ни затворите? Възнамерявате да ме завлечете в бронзовата лодка, задето се опитвам да помогна на хората си?
При споменаването на бронзовата лодка във вените на Али сякаш се разля лед; веднъж беше принуден да направи именно това с група шафити, уловени в безредиците, подкладени от баща му, за да предизвикат „Танзим".
— Не — побърза да каже. — Абсолютно не.
— Той е прав — каза Нахри, — Просто исках да се запозная с теб.
Наскоро се натъкнах на един от пациентите ти. Мъж с дупка в черепа, сякаш някой беше изрязал…
— Пробил. — Нахри примига, а лекарката продължи студено: — Нарича се трепанация. Ако се имаш за лечителка, би трябвало да използваш правилните термини.
Али усети как до него Нахри настръхна леко, но гласът й си остана спокоен.
— Много добре, пробил. Каза, че си лекарка, и поисках да видя дали е вярно.
— Така ли? — Лекарката сбърчи невярващо вежди. — Да не би малкото момиче, което забърква отвари за късмет и гъделичка пациентите си с перо от симург, за да прогони лошите хумори, да е тук, за да прецени подготовката ми?
Устата на Али пресъхна.
Нахри се наежи.
— Смея да кажа, че онова, което правя, е малко по-сложно.
Лекарката вирна брадичка.
— Давай тогава, прецени ме. Вече ни се натрапи и предполагам, че не можем да възразим. — Тя махна с глава към Али. — Затова доведе принца си, нали?
— Не съм нейният принц — побърза да я поправи Али, отвръщайки със сърдит поглед, когато Нахри го стрелна подразнено с очи. — Обещах да те заведа до улица „Сукария" — добави, защитавайки се. — Не да ти помогна да се вмъкнеш в къщата на една лекарка, преструвайки се, че ние… че ти… — Крайно неуслужливо споменът за Нахри в златната рокля изникна отново в ума му и по лицето му се разля сконфузена червенина. — Както и да е — заекна той.
— Предател — каза Нахри с изпепеляващ тон и добави нещо още по-лошо на арабски. Очевидно бе обаче, че нито отстъплението на Али, нито враждебността на лекарката щяха да я спрат. Тя се изправи и отиде до етажерката с книги. — Впечатляваща колекция… — отбеляза с копнеж в гласа и извади две томчета. — Ибн Сина, Ал Рази… откъде имаш всичко това?
— Баща ми беше лекар в човешкия свят. — Шафитската жена посочи заострените си уши. — За разлика от мен, той можеше да мине за човек и именно това направи. Пътуваше и учеше, където си поиска. Делхи, Истанбул, Кайро, Маракеш. Беше на двеста и петдесет години, когато някакъв мерзък сахрейнски ловец на глави го открил в Мавритания и го довлякъл в Девабад. — Очите й се задържаха върху книгите. — Баща ми взел всичко, което могъл.