Нахри изглеждаше още по-впечатлена.
— Баща ти е прекарал двеста години, изучавайки медицина в човешкия свят? — Когато лекарката кимна, тя продължи: — Къде е той сега?
Субашини преглътна с усилие, преди да отговори:
— Почина миналата година. Удар.
Ентусиазмът се отцеди от лицето на Нахри. Тя върна внимателно книгата на мястото й.
— Съжалявам.
— Аз също. Беше истинска загуба за нашата общност. — В гласа на лекарката нямаше и следа от самосъжаление. — Той обучи неколцина от нас. Съпругът ми и аз сме най-добрите.
Паримал поклати глава.
— Аз съм просто намествач на кости. Суба е най-добрата. — В гласа му имаше изпълнена с обич гордост. — Дори баща й го казваше, а той не раздаваше похвалите с лека ръка.
— Останалите лекари, които е обучил, също ли практикуват тук? — попита Нахри.
— Не. Не си заслужава риска. Чистокръвните биха предпочели да умрем от кашлица, вместо да оцелеем достатъчно дълго, за да се възпроизведем. — Суба стисна по-силно бебето. — Ако Царската стража дойде тук, повечето от инструментите ми могат да ме вкарат зад решетките за притежание на оръжие. — Тя се намръщи. — Не че и шафитите са напълно невинни. Живеем в отчаяни времена и има хора, които вярват, че сме богати. Един талантлив хирург от Момбаса работеше тук, докато шайка крадци отвлякоха дъщеря му. Той продаде всичко, което притежаваше, за да я откупи, и побягна. Възнамеряваха да се опитат да се измъкнат от града. — Лицето й посърна. — Оттогава не съм чувала нищо. Много от лодките не успяват да прекосят езерото.
Лодките? Али застина. Девабад не беше място, от което бе лесно да избягаш. Смелостта, по-точно отчаянието, което беше нужно, за да натовариш семейството си на паянтовата лодка на някой трафикант и да се молиш тя да прекоси смъртоносните води на езерото…
Провалихме се пред тях. Напълно се провалихме пред тях. Той плъзна поглед по малкото семейство пред себе си, спомняйки си шафитите, които майка му беше спасила. В Девабад имаше още хиляди като тях, мъже, жени и деца, чиито потенциал и перспективи бяха хладнокръвно окастрени, за да послужат на политическите нужди на града, в който бяха принудени да живеят.
Потънал в мислите си, Али забеляза Нахри да посяга към вратичката на един шкаф едва когато Паримал се хвърли напред.
— Почакай, Бану Нахида, недей…
Ала тя вече го беше отворила. Али чу как дъхът й секна.
— Да разбирам, че това е за защита от онези похитители, така ли? — попита, вадейки голям метален предмет.
На Али му трябваше миг, за да го разпознае, а когато го направи, кръвта му се вледени.
Беше пистолет.
— Нахри, остави го. Веднага.
Тя му хвърли подразнен поглед.
— О, моля ти се. Няма да се застрелям сама.
— Това е инструмент от желязо и барут, а ти си Бану Нахида от Девабад. — Когато тя се намръщи объркано, гласът му се извиси притеснено. — То избухва, Нахри! Ние буквално сме създания от огън; не припарваме до барут!
— А. — Тя преглътна и остави пистолета на мястото му, затваряйки предпазливо вратата. — В такъв случай вероятно е най-добре да внимаваме.
— Пистолетът е мой — побърза да каже Паримал. Очевидна лъжа. — Суба не знаеше нищо.
— Не бива да го държите тук — предупреди ги Али. — Невероятно опасно е. Ами ако ви хванат? — Той премести поглед между двамата. — Притежанието на дори съвсем малко барут от някой шафит се наказва със смърт. — Е, да, Али подозираше, че наказанието се дължи колкото на страх от барута, толкова и на страх от шафитите. Никой чистокръвен джин не би искал наблизо да има оръжие, с което шафитите можеха да си служат по-добре от тях. — Цял пистолет? Цялата улица ще бъде сравнена със земята.
Суба го изгледа предпазливо.
— Това предупреждение ли е, или обвинение?
— Предупреждение — отвърна Али, срещайки погледа й. — Предупреждение, в което ви умолявам да се вслушате.
Нахри се върна до него; от напереността й не бе останала и следа.
— Съжалявам — каза тихо. — Наистина. Не знаех какво да мисля, когато видях онзи мъж. Чувала съм слухове за това колко са отчаяни шафитите и знам колко е лесно да се възползваш от подобен страх.
Суба настръхна.
— Това, че си могла да си помислиш нещо такова за мен, говори много повече за теб.
Нахри потръпна.
— Вероятно си права. — Тя наведе очи с нетипично сконфузен вид, а после посегна към торбата си. — Аз… донесох ти нещо. Целебни билки и върбова кора от градината ми. Помислих си, че може да са ти от полза — каза и протегна торбата.