— На някой от моите експерименти? — довърши Маниже. — Така е, макар да се съмнявам някой друг освен нея да го забележи. Джамшид трябва да се е натъкнал на някогашните ми записки. — Тя скръсти ръце с мрачно изражение. — Мисли ли, че някой го подозира?
Каве поклати глава.
— Не. Смятат, че е бил виночерпецът му, който бил убит в суматохата, макар Нисрийн да предупреждава, че все още разпитват служителите от кухнята. Казва освен това, че ако подозрението падне върху Джамшид, е готова да поеме вината.
Дара беше слисан.
— Какво? Извинявай, но защо би го сторила? Синът ти е виновен, и то наистина глупашки. Ами ако проследят съставките до лечебницата? Може да обвинят Нахри!
Маниже си пое дълбоко дъх.
— Сигурен ли си, че това писмо не може да бъде проследено по никакъв начин?
Каве разпери ръце.
— Взехме всички предпазни мерки, на които ти ни научи. Тя трябваше да се свърже с мен само в спешен случай. И с цялото ми уважение, Бану Нахида, времето ни изтича. — Той кимна към работната й маса. — Експериментите ти… успя ли да откриеш как да ограничиш…
— Няма значение. Вече не. — Маниже изпусна дъха си. — Опиши ми плана ни още веднъж — заповяда тя.
— Ще проникнем в града и ще обезвредим Царската стража с помощта на маридите и ифритите — отвърна Дара автоматично. — Част от хората ми ще останат назад с Визареш и неговите гули… — Трябваше да положи усилие да скрие отвращението в гласа си. — През това време ние ще продължим към палата. — Той премести поглед между Каве и Маниже. — Каза, че знаеш как да се погрижиш за царя?
— Да — отвърна Маниже рязко.
Дара замълча. Маниже от месеци беше страшно потайна и макар да не му се искаше да преминава границата, смяташе, че сега е добър момент да узнае истинските измерения на плановете им.
— Господарке, аз съм твоят афшин; вероятно ще е от полза, ако ми кажеш малко повече. — Гласът му се извиси в предупреждение. — Не знаем как ще реагира магията ми на печата на Сулейман. Ако царят успее да осакати уменията ми…
— Гасан ал Кахтани ще бъде мъртъв, преди който и да било от нас да стъпи в двореца. В момента го уреждам и ще мога да ти кажа повече след няколко дни. Но като стана дума за печата на Сулейман… — Погледът на Маниже се премести върху Каве. — Научи ли нещо повече за пръстена?
Лицето на великия везир посърна.
— Не, господарке. Опитах се да подкупя или придумам всички, които познавам, от наложници до учени. Нищо. Няма пръстен, който той да носи постоянно, в никой летопис не се споменава как се предава от един притежател на друг. Миналата година един историк беше екзекутиран само защото се опитал да проучи произхода на печата.
Маниже направи физиономия.
— Аз срещнах същия неуспех, а прекарах десетилетия, ровейки из архивите на Храма. Няма никакви текстове, никакви летописи.
— Нищо? — повтори Дара. — Как е възможно?
Успехът на плана им зависеше от това Маниже да се сдобие с пръстена с печата на Сулейман. Без него…
— Зейди ал Кахтани вероятно е заповядал да изгорят всички анали, когато е сложил ръка на трона — каза Маниже жлъчно. — Спомням си обаче, че Гасан се оттегли в уединение за няколко дни след погребението на баща си. Когато отново се появи, изглеждаше така, сякаш е преболедувал… а знакът на печата беше върху лицето му. — Тя замълча замислено за миг. — След това никога вече не напусна града. Като млад обичаше да ловува в земите отвъд Гозан. Ала след като стана цар, никога не отиде по-далече от планините на прага.
Каве кимна.
— Може би пръстенът с печата е свързан с Девабад… със сигурност никога не е бил използван, за да сложи край на която и да било война извън града. — Той погледна към Дара. — Освен ако по твое време нещата не са били различни?
— Не — бавно отвърна Дара. — Членовете на Нахидския съвет можеха да си го предават един на друг, редувайки се да служат с него. — Замисли се, мъчейки се да извика в ума си всичко, което си спомняше… Винаги му причиняваше болка да се връща към някогашния си живот. — Знаех го единствено благодарение на знака върху лицата им. Не помня да съм виждал никакъв пръстен.
След още един миг мълчание Маниже отново проговори:
— В такъв случай имаме нужда от сина му. Трябва да се погрижим Мунтадир да оцелее в първоначалната обсада, за да може да ни каже как да сложим ръка върху печата. Той е наследникът на Гасан. Не може да не знае.
— Тя изгледа Каве. — Можеш ли да се погрижиш за това?
Каве изглеждаше разтревожен.
— Не мисля, че това е нещо, което Мунтадир ще ни каже току-така… особено веднага след смъртта на баща си.