— А аз не мисля, че ще е особено трудно да принудим непрокопсания син на Гасан да проговори. Ако между тези двама принцове на пясъчните бълхи назрява конфликт, погрижи се хората ни, да не говорим пък за децата ни, да стоят настрани от него. Дара ще ти омагьоса едно килимче и ще те научи как да летиш с него. — Маниже отново се обърна към работната си маса. — Трябва да довърша това.
Дара последва Каве навън, сграбчвайки го за ръкава в мига, в който излязоха от палатката.
— Трябва да поговорим.
Каве му отправи подразнен поглед.
— Несъмнено можеш да ме научиш как да летя на един от твоите прокълнати от Създателя гоблени и по-късно?
— Не за това. — Дара го задърпа към палатката си. Не беше разговор, който искаше някой друг да чуе… нито тема, която очакваше Каве да посрещне добре.
Каве едва не се препъна, докато влизаше. Огледа се из палатката на Дара и изражението му стана още по-кисело.
— Спиш, заобиколен от оръжия? Наистина ли нямаш нито една лична вещ, която не сее смърт?
— Имам онова, от което се нуждая. — Дара скръсти ръце на гърдите си.
— Само че не сме тук, за да обсъждаме вещите ми.
— Тогава какво искаш, афшине?
— Искам да знам дали лоялността на Джамшид към Мунтадир ще се окаже проблем.
Очите на Каве пламнаха.
— Синът ми е лоялен дев, а след онова, което ти му причини, е истинска наглост да поставяш действията му под съмнение.
— Аз съм афшинът на Бану Маниже — заяви Дара. — Отговарям за военната й стратегия, както и за бъдещата сигурност на града ни… така че, да, Каве, трябва да знам дали един добре обучен някогашен войник с връзки в града — който току-що отрови политическия съперник на Мунтадир — ще представлява проблем.
Неприкрита враждебност се разля по лицето на Каве.
— Приключих с този разговор.
Той се обърна, за да си върви.
Дара си пое дълбоко дъх, ненавиждайки се за онова, което се канеше да направи.
— Робските ми умения се завърнаха през онази нощ… преди кораба — извика той тъкмо когато Каве стигна до отвора на палатката. — Беше за кратко… честно казано, все още не знам какво се случи. Ала, докато бях в салона на онази танцьорка, почувствах прилив на магия и ето че видях желанията й, мечтите й, разстлани пред мен като на длан. — Дара замълча за миг. — Имаше поне дузина. Слава, пари, приятно оттегляне от всички заедно с един вехнещ от любов Мунтадир. Ала когато надникнах в ума на Мунтадир… той не беше зает с танцьорката.
Каве спря, ръцете му се свиха в юмруци до тялото.
— Нямаше и трон, Каве. Никакви богатства, никакви жени, никакви мечти за царуване. Единственото желание на Мунтадир бе синът ти да бъде до него.
Другият мъж трепереше, все така обърнат с гръб.
Дара продължи, понижавайки глас:
— Не мисля нищо лошо на Джамшид, кълна ти се. Кълна се в Нахидите — добави. — И не е нужно нищо от това, което си кажем тук, да излиза от тази палатка. Ала, Каве… — Тонът му стана умолителен. — Бану Маниже разчита и на двама ни. Трябва да го обсъдим.
Дълъг миг на мълчание се проточи между тях, звънтенето на оръжия и жизнерадостното бъбрене на мъжете, които тренираха отвън, контрастираха с напрежението вътре.
А после Каве проговори.
— Не направи нищо — прошепна. — Джамшид получи шест стрели вместо него, а всичко, което Мунтадир стори, бе да му държи ръката, докато баща му остави момчето ми да страда. — Когато се обърна, имаше измъчен вид… и изглеждаше така, сякаш споменът го беше състарил. — Как може да причиниш това на някого, когото твърдиш, че обичаш?
Дара неволно си помисли за Нахри. Нямаше какво да отговори на Каве. Внезапно той също се почувства стар.
— Откога… — прокашля се, подозирайки, че все още нямаше да е нужно много, за да накара Каве да изхвърчи от палатката — има нещо между тях?
Лицето на Каве посърна.
— Поне от десет години — призна тихо. — Ако не и по-отдавна. В началото много внимаваше да го крие от мен. Боял се е, подозирам, че няма да одобря.
— Подобен страх е разбираем — каза Дара с тихо съчувствие. — Хората нерядко гледат накриво на подобни връзки.
Каве поклати глава.
— Не беше това. Искам да кажа… беше отчасти, ала името и богатството ни щяха да го защитят от най-лошото. Аз щях да го защитя. — Гласът му стана по-яростен. — Щастието и сигурността му са онова, което ме интересува, не клюките на хората. — Той въздъхна. — Проблемът беше Мунтадир. Джамшид си мисли, че понеже е чаровен и говори дивастийски, обича вино и развлича космополитния си двор, Мунтадир е различен. Ала той не е. Мунтадир е гезирец до мозъка на костите и винаги ще бъде верен преди всичко на баща си и семейството си. Джамшид отказва да го види, независимо колко пъти този мъж разбива сърцето му.