Дара се отпусна върху възглавницата си и потупа тази до себе си. Каве седна, макар и с неохотен вид.
— Бану Маниже знае ли?
— Не — бързо отговори Каве. — Няма да я тревожа с това. — Той разтърка посребряващите си слепоочия. — Мога да задържа Джамшид настрани по време на нападението и през първите няколко дни… Ако се наложи, ще го заключа. Ала когато научи за Мунтадир… за онова, което ще се случи, след като Маниже получи това, от което се нуждае… — Той поклати глава, а очите му помътняха. — Никога няма да ми прости.
— Тогава стовари вината върху мен — предложи Дара, макар че стомахът му се сви, докато го изричаше. — Кажи му, че Мунтадир е трябвало да бъде опазен жив като заложник, но аз съм го убил в пристъп на гняв. — Той извърна очи. — Бездруго именно това очакват всички от мен.
Защо да не го използва, за да облекчи тихичко скръбта между двамата Прамух. Вече ги беше наранил достатъчно.
Каве се взираше в ръцете си, въртейки златния пръстен на палеца си.
— Не знам дали има някакво значение — каза най-сетне. — На път съм да стана един от най-позорните предатели в историята ни. Не мисля, че Джамшид някога ще ме погледне по същия начин, независимо от това какво ще се случи с Мунтадир. Не мисля, че който и да е ще ме погледне по същия начин.
— Ще ми се да можех да ти кажа, че с времето ще стане по-лесно. — Погледът на Дара обходи палатката му, оръжията, които бяха единствените му притежания. Единствената му самоличност в този свят. — Предполагам, че репутацията ни е малка цена, ако това означава, че хората ни ще бъдат в безопасност.
— Слаба утеха, ако онези, които обичаме, никога вече не ни проговорят. — Каве го погледна. — Мислиш ли, че тя ще ти прости?
Дара знаеше кого има предвид Каве, дълбоко в сърцето си знаеше и отговора.
— Не — отвърна искрено. — Не мисля, че Нахри някога ще ми прости. Ала ще бъде в безопасност заедно с останалите от хората ни и отново ще се събере с майка си. Това е единственото, което има значение.
За пръв път, откакто беше видял Каве отново, в гласа на другия мъж се прокрадна нотка на съчувствие.
— Мисля, че двете ще се разберат отлично — каза той меко. — Нахри винаги ми е напомняла на майка си. Толкова много, че понякога болеше. Като момиче Маниже се наслаждаваше на интелигентността си по съвсем същия начин, по който и Нахри. Беше умна, очарователна, а усмивката й беше същинско оръжие. — Очите му се наляха със сълзи. — Когато Нахри заяви, че е нейна дъщеря, дъхът ми секна.
— Мога да си представя. Та нали си я мислел за мъртва.
Каве поклати глава, а лицето му помрачня.
— Знаех, че Маниже е жива.
— Но… — Дара се върна към думите на Каве. — Каза, че ти си намерил тялото й… толкова беше разстроен…
— Защото тази част беше истина — отвърна Каве. — Действително бях този, който се натъкна на спътниците на Маниже и Рустам, след като те изчезнаха. Изпепелената равнина, разкъсаните останки на техните спътници. Маниже, или жената, която мислех, че е Маниже, и Рустам с глави, които… — Разтреперан, гласът му заглъхна. — Върнах телата им в Девабад. Тогава за пръв път видях града, за пръв път се срещнах с Гасан… — Каве избърса очите си. — Не си спомням почти нищо от всичко това. Ако не беше Джамшид, щях да се хвърля върху погребалната й клада.
Дара беше слисан.
— Не разбирам.
— Тя е планирала да ги открия. — Лицето на Каве беше безизразно. — Знаела е, че съм единственият, на когото Гасан ще повярва, и се е надявала, че очевидната ми скръб ще я предпази от преследване. Ето докъде я тласна онзи демон.
Дара се взираше в него, изгубил дар слово. Не можеше да си представи да се натъкне по този начин на тялото на жената, която обича; вероятно наистина щеше да се хвърли върху погребалната й клада, макар че с неговата прокълната съдба някой сигурно щеше да намери начин да го издърпа назад. А това, че Маниже бе причинила нещо подобно на Каве — мъж, когото очевидно обичаше, — издаваше черна безпощадност, каквато Дара не бе предполагал, че притежава.
А после го осени друга мисъл.
— Каве, ако Маниже е била в състояние да симулира собствената си смърт по този начин, мислиш ли, че Рустам…
Каве поклати глава.
— Това бе първото, което я попитах, когато отново се видяхме. Единственото, което пожела да ми каже, бе, че е опитал магия, която не би трябвало да опитва. Не говори за него. — Каве замълча за миг и по лицето му пробяга отдавнашна скръб. — Те бяха много близки, Дара. Понякога ми се струваше, че Рустам бе единственият, който можеше да я накара да остане стъпила на земята.