Мислите на Дара се насочиха към собствената му сестра. Лъчезарната усмивка на Тамима и постоянните й пакости. Бруталния начин, по който беше убита… наказана вместо него.
А сега той се канеше да посее още бруталност, още кръвопролитие в техния свят. Вина се обви около сърцето му, стисна го за гърлото.
— Трябва да направиш всичко по силите си да откъснеш Джамшид и Нахри от Кахтаните, Каве. От всички тях — уточни, тъй като изобщо не се съмняваше, че Ализейд вече се опитва да си възвърне благоразположението на Нахри. — Това ще направи онова, което предстои, по-лесно.
Между тях отново се възцари тишина, преди Каве най-сетне да попита:
— Можеш ли да го направиш, афшине? Можеш ли наистина да превземеш града? Защото това… Не можем да преживеем всичко това отново.
— Да — тихичко отвърна Дара. Нямаше избор. — Може ли обаче да поискам нещо от теб?
— Какво?
— Не съм сигурен каква съдба ме очаква, след като завладеем Девабад. Не съм сигурен… — Замълча за миг, мъчейки се да открие точните думи. — Знам какво съм за хората от това поколение. Какво причиних на Джамшид, на Нахри… Възможно е да дойде ден, в който за Маниже ще бъде по-лесно да царува, ако Бича на Ки-зи не е до нея. Ти обаче ще бъдеш там.
— Какво искаш да ме помолиш, афшине?
Това, че Каве не се опита да отрече възможността за подобно бъдеще, говореше много, ала Дара потисна гаденето, което се надигна в него.
— Не й позволявай да стане като тях — каза забързано. — Маниже ти има доверие. Ще се вслушва в съветите ти. Не й позволявай да стане като Гасан.
Безмълвно, в сърцето си, той добави думите, които все още не беше изрекъл.
След три дни ръцете ти отново ще бъдат оплискани с кръвта на хиляди.
Дара затвори очи, опитвайки се да прогони тази мисъл. Никога не си беше представял, че би могъл да изпитва подобно отчаяние в навечерието на едно завоевание, което желаеше от векове. Определено не и когато беше Бича на Ки-зи, лукавият афшин, който в продължение на години не бе давал мира на Зейди ал Кахтани. Онзи мъж беше дързък бунтовник, пламенен лидер, който бе събрал останките от племето си и бе обединил хората си с обещание за по-добро бъдеще. За деня, когато щяха да нахлуят в Девабад като победители и да поставят един Нахид върху трона с шедуто. Тогава имаше и други, по-тихи мечти за себе си. Мимолетни фантазии за това как си възвръща семейната къща, как си взема жена и отглежда деца.
Никоя от тези мечти нямаше да се сбъдне сега и заради онова, което беше сторил, заради онова, което се канеше да направи, Дара нямаше право на тях. Щяха обаче да се сбъднат за Нахри и Джамшид. За войниците му. Техните деца щяха да бъдат първите деви от поколения насам, израснали без на врата им да е стъпил кракът на чужденец.
Трябваше да вярва в това.
Аленото слънце потъна зад планините и откъм огрения от светлината на огъня лагер долетяха ритмичните удари на барабан, добре дошло отвличане от мрачните му мисли. Събираха се, докато Маниже подготвяше церемонията за залеза на слънцето на импровизирания олтар — проста месингова купа, поставена върху обръч от камъни, и Дара не можеше да не си мисли с копнеж за великолепния лъскав олтар във Великия храм на Девабад.
Присъедини се към редицата уморени войници, пъхна длани в огнената пепел в мангала и ги прокара по ръцете си. Атмосферата беше приглушена, но това не го изненада. Смъртта на Мардонийе бе първият досег на повечето от войниците му с истинските способности на един зулфикар. Когато към това се добавеха и шушуканията, които той се опитваше да потисне, за изпарението, убило гезирските съгледвачи, атмосферата в лагера беше обяснимо напрегната и мрачна.
Маниже улови погледа му и му даде знак да се приближи.
— Намери ли марида? — попита го.
Дара сбърчи нос.
— Разлага се върху скалите на отсрещния бряг, все така уверен в моралното си превъзходство. Ала са готови да ни помогнат. Ясно дадох да се разбере какви ще са последствията, ако ни предадат.
— Да, не се съмнявам, че не си оставил никакво съмнение. — Черните очи на Маниже заблещукаха. Беше започнала да се отнася към Дара с обичайната си топла привързаност още на сутринта след скарването им. И защо не? Тя бе победила, поставяйки го категорично на мястото му само с няколко думи. — Е, готов ли си?
Отговорът му беше автоматичен.
— Винаги съм готов да служа на девите.