Маниже го докосна по ръката. От изблика на магия дъхът на Дара секна, спокойствие, подобно на пиянско отпускане, се разля в тялото му.
— Лоялността ти ще бъде възнаградена, приятелю — тихо каза тя. — Знам, че помежду ни е имало разногласия, и виждам, че стоиш на ръба на мрак. Ала хората ни ще знаят, че си го направил за тях. За всички тях. Задължени сме ти, затова ти обещавам, Дара… ще се погрижа да намериш щастие.
Дара примигна, чувствата, които се беше мъчил да потисне, докато се връщаше от езерото, се надигнаха, кипящи, в него.
— Не заслужавам щастие — прошепна той.
— Не е вярно. — Маниже го докосна по бузата. — Имай вяра, Дараявахуш е-Афшин. Ти си благословия, спасението на племето ни.
В сърцето на Дара се бореха противоречиви емоции. Създателят му беше свидетел колко отчаяно искаше да се вкопчи в думите й. Да се хвърли с цялото си сърце във вярата, която някога бе идвала с такава лекота, а сега бе неуловима.
Тогава си заповядай да го направиш. Той се взря в Маниже. Износеният й чадор и очуканата месингова купа пред нея може и да нямаха нищо общо с разкошните церемониални премени и ослепителния сребърен олтар във Великия храм, но тя си оставаше Бану Нахида — избраница на Сулейман, избраница на Всевишния.
Успя да извика някакво подобие на убеденост в гласа си.
— Ще се опитам — обеща. — Всъщност бих искал да сторя нещо за всички вас след края на церемонията. Подарък, който да повдигне духа ви.
— Звучи прекрасно. — Тя кимна на останалите, насядали по тревата. — Присъедини се към другарите си. Искам да се обърна към всички ви.
Дара се настани до Иртемиз. Маниже вдигна ръка за благословия и той наведе глава заедно с останалите, долепил длани пред себе си. Изумрудът на пръстена му улови угасващата светлина, проблясвайки през саждите, полепнали по пръстите му. Загледа как Маниже извършва свещените движения: наля прясно масло в стъклените лампи, които се поклащаха в къкрещата вода, и ги запали с горяща кедрова съчка. Притисна я до челото си, белязвайки го със свещената му пепел. Затвори очи и устните й се задвижиха в безмълвна молитва.
А после пристъпи напред.
— Всички изглеждате ужасно — заяви направо. Раменете на неколцина от девите наоколо увиснаха при тези думи. После обаче устните на Маниже се извиха в рядка искрена усмивка. — Няма нищо — добави тя меко. — Нормално е да се чувствате ужасно. Последвахте ме в една мисия, която сигурно ви се струва почти непостижима, и го сторихте с покорство, което ще ви спечели място във вечните градини на Създателя. Държахте си езика зад зъбите, когато несъмнено сте имали толкова много въпроси. — Очите й ги обходиха, спирайки се подред върху всеки мъж и всяка жена. — И ви обещавам едно, деца мои… било на този или на онзи свят, вие и вашите близки ще бъдете осигурени. Съплеменниците ни ще славят имената ви в легенди и ще палят приношения пред образите ви във Великия храм.
Тя мина пред олтара.
— Ала това време още не е дошло. Подозирам, тревожите се, че прибързваме. Че прибягваме към мрачни и жестоки методи. Че да нападнем, когато хората отбелязват скъп празник, е нередно. Отговорът ми е: времето ни свърши. С всеки изминал ден гоненията на Гасан срещу хората ни стават все по-страшни. Войниците му вилнеят из земите ни и плячкосват домовете ни. Да вдигнеш глас срещу него, означава да си навлечеш смъртта. Каве ми съобщи, че смесенокръвният му син, екстремистът, който се осмелява да се нарича Убиеца на афшини, се е завърнал в Девабад, за да разбуни още повече своите мръснокръвни поддръжници.
Дара настръхна. Не това им беше съобщил Каве и макар да не беше сляп за онова, което Маниже целеше, лекотата, с която изопачи истината, твърде много му напомни за онзи, който седеше на девабадския престол сега.
Маниже продължи:
— По друго време тази новина би ме зарадвала. В действителност малко неща биха ми доставили по-голямо удоволствие от това да видя как Кахтаните стават жертва на собствения си кървав фанатизъм. Ала пясъчните бълхи не действат така. Те се събират на рояци и поглъщат всичко по пътя си. Насилието им ще се разпростре. Вече се е разпростряло. То ще потопи града ни в хаос. — Гласът й беше нисък и настойчив. — И девите ще бъдат тези, които ще платят цената. Винаги сме ние. По стените на Великия храм и така висят иконите на твърде много мъченици и онези от вас, които са били част от Отряда на девите, с очите си са видели зверствата на шафитите, когато ви изхвърлиха от Цитаделата.
Маниже махна към последните лъчи на изчезналото слънце, а после коленичи и взе шепа пясък.