— Това е нашата земя. От Перлено море до праха на равнините и планините на Девабад. Сулейман я даде на нашето племе, на онези, които му служиха най-вярно. Предците ни изтъкаха град от магия, чиста магия на девите, за да създадат чудо, каквото светът никога не бе виждал. Издигнахме остров от дълбините на обитавано от маридите езеро и го напълнихме с библиотеки и градини за отдих. Крилати лъвове летяха в небесата над него, а по улиците му нашите жени и деца се разхождаха в пълна безопасност. Чували сте разказите на афшина. За някогашната слава на Девабад. За великолепието му. Поканихме други племена, за да го споделят с нас, опитахме се да ги учим, да ги направляваме, а те се обърнаха против нас.
Очите на Маниже припламнаха и тя пусна праха.
— Предадоха ни по най-ужасния възможен начин. Откраднаха града ни. А после, сякаш не им беше достатъчно да нарушават закона на Сулейман в собствените си земи, оставиха шафитските изчадия да осквернят нашите. До ден днешен те държат онези окаяни създания край себе си, за да им слугуват. И дори по-лошо! Представят ги за децата на джинове, омърсявайки необратимо кръвта на родовете си и излагайки всички ни на опасност.
Тя поклати глава и по лицето й се разля тъга.
— И все пак твърде дълго не виждах никакво спасение. Градът зовеше мен, зовеше и брат ми Рустам със сила, от която сърцата ни се свиваха от болка. Изглеждаше обаче прекалено опасно дори да мечтаем за по-добро бъдеще. Заради безопасността на всички ни аз прекланях глава, докато Гасан ал Кахтани се разполагаше върху престола на моите предци. И тогава… — Маниже замълча за миг. — Тогава Създателят ми изпрати знак, който бе невъзможно да пренебрегна.
Тя махна на Дара да се изправи. Той се подчини, приближавайки се до нея.
Маниже положи ръка на рамото му.
— Дараявахуш е-Афшин, най-великият ни воин, мъжът, пред когото самият Зейди Ал Кахтани трепереше. Завърнал се при нас, освободен от проклятието на Сулейман, също толкова могъщ, колкото легендарните ни праотци. Деца мои, ако търсите доказателство за благосклонността на Създателя, то е пред вас в лицето на Дара. Предстоят ни трудни дни. Възможно е да се окажем принудени да действаме по начин, който изглежда брутален. Уверявам ви обаче в едно: всичко това е необходимо.
Маниже замълча за миг, може би за да прецени ефекта от думите си. Дара видя, че някои от лицата пред него грееха с удивление, но не всички. Мнозина изглеждаха несигурни, притеснени.
Той можеше да й помогне с това.
Пое си дълбоко дъх. Най-прагматично би било да смени предпочитаната си форма, ала при мисълта да го стори пред целия лагер го изпълваше срам, така че вместо това вдигна ръце, оставяйки горещината да затанцува по тях на димящи златни вълни.
Те докоснаха първо огнения олтар и струпаните камъни се стопиха, сливайки се в искряща мраморна основа; очуканата месингова купа се превърна в истински сребърен съд, искрящ, докато приемаше очертания от умиращите лъчи на слънцето. Димът се завихри около Маниже, превръщайки простичките й дрехи в деликатната синьо-бяла коприна на церемониална рокля, преди да се надигне над останалите им последователи.
Дара затвори очи. В мрака на ума си извика образа на изгубения си град. Видя как се храни и се смее заедно с афшинските си братовчеди между тренировките. Видя празници, прекарани заедно със сестра му, видя как отмъква лакомства, докато майка му и лелите му готвеха. Видя как препуска в галоп през равнините край река Гозан заедно с най-близките си приятели, а вятърът свири в ушите им. Нито един от тези хора не беше оцелял в опустошаването на Девабад. Той даде магия на копнежа в сърцето си, на болката, която очакваше винаги да си остане там.
Разнесоха се ахвания. Дара отвори очи, мъчейки се да не припадне, докато магията изцеждаше силите му.
Сега воините му седяха върху разкошен килим, изтъкан от зелена вълна с цвета на пролетна трева, в искрящите нишки бяха вплетени миниатюрни живи цветя. Мъжете бяха облечени в еднакви униформи, сиво-черни палта и раирани гамаши, каквито бяха носили братовчедите му афшини. Върху бяла ленена покривка зад тях беше подредено угощение и само с едно вдъхване на миризмата Дара разбра, че ястията бяха по рецепти на семейството му. Простите плъстени палатки бяха заменени от обръч копринени шатри, които се вълнуваха във въздуха като дим, а в оградената с мрамор кошара подскачаха и пръхтяха десетки абаносовочерни коне с пламтящи златни очи.
Не, не просто подскачаха. Погледът на Дара се спря върху конете. Те имаха крила — по четири трептящи крила, по-тъмни от непрогледна нощ и движещи се като сенки. Афшинът у него незабавно видя ползата от тези чудни създания — те по-бързо щяха да отведат войниците му в палата. Ала дълбоко в сърцето си, о, тази изменническа част на сърцето му… как само му се прииска да открадне един и да избяга от тази лудост.