Маниже го стисна за рамото, възползвайки се от неприкритото страхопочитание на своите последователи.
— Вижте — разнесе се гласът й в притихналия въздух. — Вижте това чудо, този знак за благословията на Създателя! Отиваме в Девабад. Ще си го вземем обратно. — Гласът й се извиси, отеквайки в сгъстяващия се мрак. — Ще изтръгнем Цитаделата от основите й и Кахтаните от леглата им. Няма да намеря покой, докато онези, които ни нараниха, онези, които заплашват жените и децата ни в града, който е наш по волята на Създателя, не бъдат хвърлени в езерото и вълните погълнат телата им. — От яката й излизаше дим. — Ще посрещнем новото поколение начело на всички джинове, каквато бе волята на Сулейман.
Един младеж пристъпи напред и се хвърли в краката на Маниже.
— За Нахидите! — провикна се той. — За нашата господарка!
Онези, които бяха най-близо до него, последваха примера му, падайки като вълна в краката на Маниже. Дара опита да си представи Нахри и Джамшид до нея не просто в безопасност, а наметнати с мантията на славното наследство, от което бяха лишени твърде дълго.
Ала по тялото му вече се разливаше скверна горещина. Потисна я с усилие, докато очите на Маниже се спираха върху него с очакване… и следа от предизвикателство.
Той се отпусна послушно на колене.
— За Нахидите — промълви.
Удовлетворен триумф отекна в гласа й:
— Елате, деца мои. Нека вземем благословията си, а после ще се насладим на угощението, което нашият афшин ни измагьоса. Веселете се! Отпразнувайте онова, което се каним да сторим!
Дара отстъпи назад, мъчейки се да не се препъне и търсейки лъжа, която да му помогне да избяга, преди слабостта му да бъде забелязана.
— Конете… — избъбри, давайки си сметка, че оправданието му не струва. — Ако нямате нищо против…
Отдалечи се със залитане. За щастие, останалите се бяха скупчили около Маниже, а той забеляза достатъчно кани с вино, докато минаваше покрай угощението — едва ли някой щеше да усети липсата му за известно време. Потъна между палатките, оставяйки прииждащия сумрак да го погълне. Не беше направил обаче и четири крачки, преди да падне на ръце и колене, раздиран от пориви да повърне.
Зрението му се замъгли. Затвори очи, а барабаните биеха болезнено в главата му, докато пръстите му се вкопчваха в пръстта.
Преобрази се, глупако. Не бе в състояние да се възстанови от магията, която бе направил току-що, докато се намираше в смъртната си форма. Опита се да се превъплъти, отчаян да остави огъня, който пулсираше в сърцето му, да залее треперещите му крайници.
Нищо не се случи. Пред очите му лумнаха звезди, в ушите му отекваше металически звън. Обзет от паника, той опита отново.
Горещината дойде… ала не огън се обви около крайниците му. А ефирен полъх от небитие.
И ето че Дара изчезна. Безтегловен. Безформен и въпреки това — по-жив, отколкото когато и да било. Усещаше жуженето на задаващата се буря във въздуха, уютната топлина на лагерните огньове. Шепотът на невидими създания като че ли го зовеше, светът блещукаше и се движеше със сенки и форми и абсолютна, необуздана свобода го подтикваше да полети…
Върна се рязко в тялото си, по чиято кожа играеха пламъци. Остана да лежи там, закрил лицето си с ръце.
— Окото на Сулейман — прошепна поразен. — Какво беше това?
Знаеше, че би трябвало да бъде ужасен, ала краткото усещане бе опияняващо.
Легендите на племето му нахлуха в ума му — истории за превъплъщенци, за пътуване през пустинята като топъл вятър. Това ли беше направил току-що? В това ли се беше превърнал?
Дара седна. Вече не беше изтощен, нито му се повдигаше; сега се чувстваше почти зашеметен от щастие. Настръхнал, сякаш бе докоснал искра на енергия и тя все още циркулираше в тялото му. Искаше му се да опита отново, да види какво е усещането да се понесе със студения вятър, да прелети над увенчаните със сняг планински върхове.
Смях и музика откъм угощението привлякоха вниманието му, напомняне за хората му, настойчиво като дръпване на кучешка каишка.
Ала навярно за пръв път в живота си Дара не мислеше за отговорността си към своето племе. Омагьосан и съблазнен, отново опита да се докосне до магията.