Този път тя стана още по-бързо, тежестта на тялото му изчезна и той се завъртя, смеейки се сам, докато пръст и листа се вихреха и танцуваха около него. Чувстваше се огромен и едновременно с това неописуемо лек, ветрецът го отвя в мига, в който той му позволи. За броени секунди езерото се превърна в искрящо огледало от лунна светлина далече под него.
И Създателят му беше свидетел… какво великолепие се разстла пред него. Плашещите планини сега изглеждаха гостоприемни, острите върхове и зловещите им сенки — лабиринт, в който да се втурнеш, да изследваш. Усещаше горещината, процеждаща се през дебелата кора на земята, морето от разтопени скали, което течеше в сърцето й, цвърчащо там, където срещнеше вода и вятър. Всичко пулсираше от активност, от живот, от необуздана енергия и свобода, които той изведнъж пожела повече от всичко на света.
Не беше сам. Имаше и други създания като него, в същото състояние на безформеност. Дара ги усещаше, чуваше прошепнати покани и закачлив смях. Толкова лесно би било да улови нечия призрачна ръка и да полети към царства, които дори не бе предполагал, че съществуват.
Поколеба се, раздиран от копнеж. Ами ако не успееше да се върне? Ами ако не съумееше да открие пътя обратно, когато хората му имаха най-голяма нужда от него?
Решимостта на Маниже — нейната заплаха — го сграбчи. Виждаше я как отприщва отровата, но не успява да превземе града. Виждаше как един освирепял Гасан изтръгва медната си реликва, преди да го е убила, а после сграбчва Нахри за косата. Как я завлича пред майка й и забива зулфикар в сърцето й.
Страх, гъст и давещ, го завладя, а заедно с него — паническо желание да се върне. Стори го далеч не така изящно, приемайки смъртните си очертания, докато все още беше във въздуха. Сблъсъкът със земята изкара въздуха от дробовете му.
Борейки се да си поеме дъх, раздиран от болка, Дара не беше сигурен колко дълго остана да лежи там, примигващ срещу безбройните звезди над главата му, преди познат кикот да привлече вниманието му.
— Е — провлачи познат глас. — Доста време ти отне, докато го научиш. — Визареш пристъпи напред, оглеждайки тялото му. — Нужда от помощ? — предложи присмехулно, протягайки ръка с хищни нокти. — Препоръчвам ти следващия път да се приземиш, преди да се превъплътиш.
Дара бе толкова поразен, че дори позволи на ифрита да му помогне да седне, облягайки се тежко на дънера на едно изсъхнало дърво.
— Какво беше това? — прошепна.
— Онова, което бяхме някога. — Копнеж изпълни гласа на Визареш. — Онова, на което бяхме способни някога.
— Но… — Дара се мъчеше да намери думи. Никоя от тях не изглеждаше достойна да опише магията, която беше преживял току-що. — Но това беше толкова… умиротворяващо. Толкова красиво.
Жълтите очи на ифрита се присвиха.
— Защо го намираш за изненадващо?
— Защото не това разказват нашите истории — отвърна Дара. — Първите деви били злосторници. Те мамели и преследвали човеците за собствените си…
— О, забрави проклетите човеци поне за малко. — Раздразнение разкриви огнените черти на Визареш. — Племето ти е направо обсебено. При всичките ви закони за това да се държите настрани от човеците, сте станали досущ като тях с дребнавите си политики и постоянни войни. Ето! — Той стисна ръката на Дара и с прилив на магия тя се превърна в пламък. — Ето за какво сте направени. Създадени сте, за да горите, да съществувате между световете… не да се събирате в армии, да вричате живота си на лидери, които го захвърлят с лека ръка.
Думите попаднаха твърде близо до съмненията, които Дара се опитваше да опази погребани дълбоко.
— Бану Маниже няма да захвърли живота ни с лека ръка — защити я рязко. — Наш дълг е да спасим хората си.
Визареш се изкикоти.
— Ах, Дараявахуш, винаги ще има хора за спасяване. Както и коварни мъже и жени, които ще намерят начин да се възползват от това чувство за дълг и да го впрегнат за собствената си облага. Ако беше мъдър, ако беше истински дев, щеше да се изсмееш в лицето на твоята Маниже в мига, в който те съживи, и да отлетиш с вятъра. Щеше да се наслаждаваш на всичко това, на възможността за всички прекрасни нови неща, които би могъл да научиш.
Дара затаи дъх, усетил жегване на мъчителен копнеж в гърдите си.
— Безцелно, самотно съществувание — отвърна, влагайки в гласа си презрение, каквото не изпитваше съвсем.
— Живот на странстване и удивление — поправи го Визареш с глад в очите. — Мислиш ли, че не знам какво изпита току-що? Има светове, които не можеш да видиш като смъртен, създания и царства, които не можеш дори да си представиш. Намирахме си някой, когато не искахме да бъдем сами, разделяхме се дружелюбно, когато отново дойдеше време да пътуваме с ветровете. Понякога краката ми векове наред не докосваха земята. — В гласа му се прокрадна носталгия, усмивка изви устните му. — Макар че, признавам си, когато я докоснеха, обикновено беше заради съблазънта на човешките развлечения.