— Именно тези развлечения ви навлякоха гнева на един от пророците на Създателя — изтъкна Дара. — Струва ви съществуването, което описваш с такава обич.
Визареш поклати глава.
— Сулейман не ни наказа заради някоя и друга забежка с човеците. Или поне това не беше цялата причина.
— Каква беше тя тогава?
Ифритът се усмихна сатанински.
— Откога задаваш въпроси? Мислех, че просто се подчиняваш.
Дара сдържа гнева си. Може и да презираше ифритите, но като че ли започваше да ги разбира… или поне да разбира какво бе чувството да си последният от своя вид.
И беше страшно любопитен да чуе какво има да каже Визареш.
— Аз пък си мислех, че ти искаш да науча нови неща — добави надменно. — Освен ако не е било просто перчене и в действителност не знаеш нищичко.
Очите на Визареш затанцуваха.
— Какво ще ми дадеш, ако ти кажа?
Дара се ухили.
— Няма да те разбия в планината.
— Винаги си изпълнен с такава агресия, Дараявахуш. — Визареш го изгледа, подръпвайки и извивайки огнена лента между дланите си, сякаш беше играчка. Изведнъж седна срещу Дара. — Е, добре. Ще ти кажа защо Сулейман ни прокле. Не беше, защото си играехме с човеците… беше, защото воювахме с маридите заради тези човеци.
Дара се намръщи. Никога досега не беше чувал подобна история.
— Вдигнали сме се на война срещу маридите заради човеци?
— Да — отвърна Визареш. — Помисли, Дараявахуш. Спомняш ли си как Аешма призова марида в това езеро?
— Накара ме да убия един от поклонниците му — бавно каза Дара. — Човешки поклонник. Каза, че маридът ще е принуден да отговори.
— Именно.
— Именно какво?
Визареш се приведе към него, сякаш споделяше тайна.
— Сделки, Дараявахуш. Дългове. Някой човек ме призовава, за да отровя съперника му, а после аз вземам тялото му, за да го превърна в гул. Село, чиято реколта пресъхва, предлага кръвта на един от пищящите си жители на реката и маридите им изпращат вода, пълнейки нивите им с плодороден нанос.
Дара се дръпна назад.
— Говориш за зли неща.
— Кой да предположи, че Бича на Ки-зи бил толкова чувствителен. — Когато Дара го изгледа яростно, той сви рамене. — Ако щеш вярвай, някога бях съгласен с теб. Собствената ми магия ми беше достатъчна, ала не всички деви мислеха по същия начин. Харесваше им робството на човешката преданост и я насърчаваха навсякъде, където можеха. Което никак не се нравеше на маридите.
— Защо не?
Визареш се заигра с очуканата бронзова верижка, която носеше около врата си.
— Маридите са древни създания, по-стари дори от девите. Човешките традиции, които ги подхранват, били установени още преди човеците да започнат да издигат градове. И когато някои от тези човеци започнаха да предпочитат нас? — Визареш изцъка с език. — Жаждата за отмъщение на маридите може да се мери с тази на твоите Нахиди и Кахтани. Ако някой човек се извърнел от тях, за да потърси застъпничеството на дев, те удавяха цялото му село, в отплата, ние започнахме да правим същото. — От гърдите му се откъсна пресилена въздишка. — Наводни и изпепели достатъчно градове и ето че се оказваш завлечен пред някакъв беснеещ човешки пророк, който притежава магически пръстен.
Дара се мъчеше да осмисли чутото.
— Ако всичко това е вярно, звучи така, сякаш наказанието е било напълно заслужено. Само че не разбирам нещо… Ако маридите също са били отговорни, защо не са били наказани?
Визареш му отправи подигравателна усмивка, разкриваща извитите му хищни зъби.
— Кой казва, че не са? — Объркването на Дара като че ли му доставяше удоволствие. — От теб би излязла по-добра компания, ако беше умен. Как само бих се смял, ако можеше да видиш хаоса, който един истински дев би посял на твое място.
Няма да посея никакъв хаос. Ще си тръгна. Дара потисна тази мисъл в мига, в който тя се появи.
— Аз не съм като теб. — Погледът му се спря върху верижката, с която Визареш продължаваше да си играе, и раздразнението му изригна. — А ако ти беше умен, нямаше да носиш това в мое присъствие.
— Това? — Ифритът откачи верижката от бронзовия си нагръдник. Три железни пръстена висяха от нея, увенчани с изумруди, които примигваха с неестествена злост. — Вярвай ми, Дараявахуш, не съм такъв глупак, че да докосна някой от последователите ти, дори да ме умоляват да го направя. — Той помилва пръстените. — Сега са празни, ала ме спасиха през някои мрачни векове;