17. Али
Али оглеждаше стаята, където щеше да бъде кабинетът на Нахри, с мълчаливо одобрение. Завършеното място за сядане на прозореца беше поставено в уютната ниша с изглед към улицата и той се отпусна върху тапицираната пейка, доволен от това колко е удобна. В нишата имаше полици, които можеше да бъдат достигнати с лекота — мястото щеше да бъде съвършено за четене.
Надявам се да й хареса. Погледът му се насочи отвъд стаята, отвъд балкона, който се издигаше над вътрешния двор на болницата. Шумът на строителни работи — последните фази — достигаше до ушите му. Надявам се тази болница да си струва цената, която платихме за нея.
Въздъхна и се обърна, за да надзърне през дървените решетки с изглед към улицата под тях. Беше толкова близо, колкото изобщо можеше да стигне до бавно възстановяващия се работнически лагер на шафитите — баща му ясно беше дал да се разбере, че лично ще удвои броя на жертвите от нападението, ако Али дори само отвореше уста.
Откъм вратата се разнесе почукване, последвано от гласа на Лубейд.
— Може ли да вляза? Или се нуждаеш от минутка?
Али направи физиономия.
— Влез. — Извърна се от прозореца. — Хей, не с лулата — скара му се и изпъди другия мъж обратно навън, размахвайки ръце, за да разсее отвратителния пушек. — Ще умиришеш цялото място!
Очите на Лубейд блещукаха развеселено.
— Колко закрилнически си настроен само към светилището на малката си Нахида.
— Настроен съм закрилнически към всичко тук — сопна се Али, неспособен да сдържи отбранителната разпаленост в гласа си. Знаейки, че Лубейд става безпощаден, когато усети слабост, Али побърза да смени темата: — Така или иначе, не бива да пушиш в болницата. Доктор Сен каза, че ако те хване още веднъж с лула, ще те изхвърли.
Лубейд всмукна от лулата.
— Какво е животът без малко риск? — Той кимна към стълбището. — Ела. Акиса се върна от палата и те чака.
Али го последва навън, отвръщайки на селямите и кимванията на работниците, докато вървяха през болничния комплекс. Негов дом и затвор през последните два месеца, болницата на практика беше завършена. Прислужници се готвеха за утрешната церемония по откриването, разстилаха бродирани копринени килими и измагьосваха деликатни реещи се фенери. Неколцина музиканти бяха пристигнали, за да репетират, и равномерният ритъм на тарамбука отекваше из вътрешния двор.
Али зърна Разу и Елашия, седнали в люлка в дълбоката сянка на един зелен лимон. Разу тъкмо слагаше един от копринените бели цветове на дървото зад ухото на Елашия, а винаги мълчаливата сахрейнска жена й се усмихваше.
Сигурно е хубаво да имаш толкова близко приятелство, помисли си. Разбира се, той имаше Лубейд и Акиса и те му бяха по-лоялни и истински приятели, отколкото заслужаваше. Но дори тях трябваше да държи на една ръка разстояние; многобройните му тайни бяха прекалено опасни, за да ги разкрие напълно.
Акиса го чакаше в сенките на голямото преддверие, облечена в простички одежди, плитките й бяха вдигнати и прибрани под тюрбан.
— Изглеждаш ужасно — поздрави го тя безцеремонно.
— Заради очите е — съгласи се Лубейд. — И тромавата походка. Ако беше малко по-хърбав, от него щеше да излезе наистина убедителен гул.
Али ги изгледа гневно. Покрай кошмарите си и усилията да завършат болницата почти не спеше и беше наясно, че това си личи във външния му вид.
— И аз се радвам да те видя, Акиса. Как са нещата в палата?
— Добре. — Акиса скръсти ръце и се облегна на стената. — Сестра ти праща поздрави.
Сърцето на Али се сви. Последния път, когато бе видял Зейнаб, бе принуден да й съобщи, че майка им ще бъде изпратена в изгнание незабавно. Въпреки че Хатсет бе запазила мрачно спокойствие, заръчвайки им да бъдат силни (и че ще се върне въпреки заповедите на Гасан), Зейнаб бе рухнала пред него за пръв път в живота му. „Защо просто не го послуша? — ридаеше тя. — Защо не можа поне веднъж да си държиш езика зад зъбите? "
Али преглътна буцата, заседнала в гърлото му.
— Тя добре ли е?
— Не — отвърна Акиса рязко. — Но ще се справи и е по-силна, отколкото я смяташ.
Али потръпна при укора й, надявайки се, че е права.
— И нямаше проблем да влезеш и да излезеш от харема? Тревожа се, че се излагаш на опасност.
Акиса се изсмя.
— Ни най-малко. Понякога може и да го забравяш, но аз съм жена. Харемът съществува, за да държи настрани непознати опасни мъже; стражите не ми обръщат никакво внимание. — Тя погали дръжката на ханджара си. — Не го изтъквам достатъчно често, но твоят пол може да бъде забележително глупав. — А после лицето й изгуби развеселеното си изражение. — Никакъв късмет с лечебницата обаче.