— Все още ли я охраняват? — попита Али.
— Денонощно, от две дузини от най-верните воини на баща ти.
Две дузини мъже? Заля го вълна от сковаващ страх — негов постоянен спътник от нападението насам. Тревожеше се за Нахри повече, отколкото за себе си; въпреки обтегнатите им отношения, Али подозираше, че баща му все още не беше готов да екзекутира собствения си син. Само че с Нахри не го свързваше кръвна връзка, а Али никога не беше виждал който и да било да предизвиква публично Гасан по начина, по който го бе направила тя в развалините на шафитския лагер. Спомняше си я съвсем ясно — дребничка в сравнение с баща му, изтощена и покрита с пепел, ала непокорна; горещина разтърсваше въздуха, когато говореше, каменната улица потреперваше от магия.
Беше една от най-храбрите постъпки, която Али бе виждал някога. И това го смразяваше от страх, защото прекрасно знаеше как се оправя баща му със заплахите.
Обърна се и закрачи напред-назад. Подлудяваше го да бъде затворен тук, откъснат от сестра си и Нахри. Тънък слой влага изби по гърба му и той потрепери. Когато към падналия дъжд се добавеха бушуващите му емоции, на Али му беше трудно да удържа уменията си с водата.
Погледът му машинално се насочи към коридора, водещ към стаята на Иса. По настояване на Хатсет аяанлийският учен бе останал тук, за да продължи да проучва „проблема" на Али. Али обаче не хранеше особени надежди. Липсваше му умението на майка му да се разбира с капризния старец и последния път, когато се бе опитал да провери докъде е стигнал, го бе заварил насред кръг от пергаменти, които оформяха семейно дърво, включващо като че ли всеки, дори най-далечно свързан с Али. Беше попитал нетърпеливо какво общо, в името на Бога, имат предшествениците му с това да махнат маридите от главата му, в отговор на което Иса беше метнал един глобус по главата му, предлагайки грубо да опитат по този начин.
Върху тях падна сянка — очертанията на едър мъж, пристъпил в лъча светлина, който идваше от градината.
— Принц Ализейд — избоботи нисък глас. — Вярвам, че баща ви ясно даде да се разбере какви са заповедите му.
Али се намръщи и като се обърна, впи яростен поглед в Абу Нувас, високопоставения гезирски офицер, изпратен да го „надзирава".
— Не се опитвам да избягам — отвърна язвително. — Несъмнено не ми е забранено да стоя близо до входа.
Абу Нувас го изгледа навъсено.
— Една жена ви търси в източното крило.
— Каза ли ти името си? Това място е пълно с хора.
— Не съм ви секретар — изсумтя Абу Нувас. — Някаква шафитска бабичка.
Офицерът се извърна, без да добави нищо повече.
— О, не бъди груб — каза Лубейд, когато Али направи физиономия. — Просто изпълнява заповедите на баща ти. — Той издуха облаче дим. — Пък и на мен ми е доста симпатичен. Преди няколко седмици се напихме заедно. Той е отличен поет.
Али зяпна.
— Абу Нувас е поет?
— О, да. Прекрасни скандални творения. Биха те възмутили до дъното на душата ти.
Акиса поклати глава.
— Има ли някой в този град, с когото не си се сприятелил? Последния път, когато бяхме в Цитаделата, големи мъже воини се караха кой да те изведе на обяд.
— Изисканата компания на емира отказва да има каквото и да било общо с мен — отвърна Лубейд. — Смятат ме за варварин. Ала обикновените гезирци, войниците… — Той се ухили. — Всички обичат онзи, който умее да разказва истории.
Али разтърка слепоочията си. Повечето от „историите“ на Лубейд целяха да надуят репутацията на Али. Той мразеше това, но когато го помолеше да престане, приятелят му само удвояваше усилията си.
— Ще отида да видя какво иска тази жена.
Източното крило беше сравнително тихо, когато Али се появи — имаше само двама работници, които лепяха плочки на последния участък от стената, както и дребничка възрастна жена с избелял шал на цветя, която стоеше близо до перилата с изглед към градината, подпирайки се тежко на бастун. Предполагайки, че именно това е жената, за която Абу Нувас му беше съобщил, Али се приближи до нея. Може би тя наистина беше нечия баба; не за пръв път възрастни роднини идваха да търсят работа за някой непрокопсан младеж.
— Мир вам — поздрави Али, докато се приближаваше. — С какво мога…
Жената се обърна и Али млъкна рязко.
— Братко Ализейд… — Познатите кафяви очи на сестра Фатумай, някога горда лидерка на „Танзим", се впиха в него, остри като ножове и искрящи от гняв. — Много време мина.