— Съжалявам да чуя, че имате проблеми с доставките на материали — каза Али на висок глас, докато отвеждаше сестра Фатумай настрани от любопитните работници, към една стая, пълна с чисти чаршафи. Почти се впечатли, че съумя да излъже, като се имаше предвид колко бе разтърсен, ала знаейки, че мястото гъмжи от шпиони на баща му, нямаше друг избор. — Да видим дали ще успеем да намерим нещо…
Въведе сестра Фатумай в стаята и след като се увери, че са сами, затвори вратата и прошепна заклинание за заключване. Върху един от рафтовете имаше наполовина пълна маслена лампа и той побърза да я запали. Пламъчето запълзя по фитила, хвърляйки слаба светлина в малката стаичка.
Али се обърна към лидерката на „Танзим", дишайки тежко.
— С-сестро Фатумай — заекна. — Аз… толкова съжалявам. Когато научих какво се е случило с Рашид… и видях джамията на шейх Анас… предположих, че…
— Че съм мъртва? — довърши Фатумай. — Логично предположение; баща ти определено стори всичко по силите си. И ако трябва да съм откровена, аз си помислих същото за теб, когато отпътува за Ам Гезира. Предположих, че е просто история, целяща да прикрие истината за екзекуцията ти.
— Не си далече от истината. — Той преглътна. — А сиропиталището?
— Няма го. Опитахме да се евакуираме, когато Рашид беше арестуван, ала войниците на Царската стража настигнаха последната група. Продадоха най-малките за слуги, а останалите екзекутираха. — Погледът на Фатумай стана студен. — Племенницата ми беше една от онези, които убиха. Може би си я спомняш — добави, а гласът й бе пропит с обвинение. — Направи ти чай, когато ти ни посети.
Али се подпря на стената, трудно му беше да диша.
— Господи… толкова съжалявам, сестро.
— Аз също — тихо каза Фатумай. — Тя беше добра жена. Беше сгодена за Рашид — добави и на свой ред също се облегна на стената. — Навярно е мъничка утеха, че двамата влязоха в Рая заедно като мъченици.
Али се взираше в земята, засрамен.
Фатумай явно го забеляза, защото попита:
— Нима подобни приказки те смущават сега? Някога ти беше един от най-набожните ученици на шейх Анас, но знам, че вярата е дреха, обличана съвсем небрежно от онези, които живеят в палата.
— Не съм изгубил вярата си.
Али изрече думите тихичко, ала в тях имаше предизвикателство. Беше се срещнал със сестра Фатумай само веднъж — след като Рашид, друг от членовете на „Танзим", го беше подмамил да посети скривалището им — едно сиропиталище в Тохаристанския квартал. Беше посещение, целящо да накара богатия принц да се почувства виновен и да им отпусне средства, обиколка, предвидена да му покаже болни и гладни сираци… но не и оръжията, за които, както бе научил, отиваха част от парите му. Али никога повече не бе стъпил там; употребата на насилие от страна на „Танзим" — вероятно срещу невинни жители на града — бе граница, която Али отказваше да престъпи.
Той смени темата.
— Искаш ли да седнеш? Да ти предложа нещо за пиене?
— Не съм дошла, за да се радвам на гезирското гостоприемство, принц Ализейд.
Тя пристъпи от крак на крак. Под уморения външен вид и сребърната коса Фатумай беше изкована от стомана и това го обуздаваше толкова, колкото го и притесняваше. „Танзим" имаше душа. Бяха спасявали и подслонявали шафитски деца, слагали бяха книги в ръцете и хляб в устите. Али нито за миг не се съмняваше, че са вярващи, също толкова богобоязливи, колкото беше и той.
Не се съмняваше също така, че ръцете на доста от тях бяха изцапани с кръв.
— Но останалите деца са на сигурно място, нали?
От Фатумай се изтръгна суров смях.
— Наистина не познаваш баща си, нали?
Али едва се насили да зададе въпроса:
— Какво искаш да кажеш?
— Мислиш ли, че за Гасан имаше някакво значение това, че някои от тях бяха деца? — Фатумай цъкна с език. — О, не, братко Ализейд. Ние бяхме опасност. Заплаха, която трябваше да бъде издирена и изтребена. Влязохме в дома му и откраднахме сърцето на най-малкия му син, така че той изпрати войниците си да опустошат Квартала на шафитите, докато ни издирват. Докато издирваха всеки, свързан с нас, роднини, съседи, приятели, избиха десетки. Толкова бяхме отчаяни, че се опитахме да избягаме от Девабад.
— Да избягате от Девабад? Успели сте да наемете трафикант на хора?
— Едва ли бих използвала думата „наемам". — В гласа й имаше убийствена окончателност. — Не че имаше някакво значение. Аз останах тук с онези, които бяха твърде малки, за да предприемат подобно пътуване, както и онези, в чиито вени течеше твърде много магическа кръв, за да успеят да минат за обикновени хора в света на човеците. — Гласът й потрепери. — Останалите… целунах ги по челата, избърсах сълзите им… и гледах как огнените птици на баща ти изгориха лодката.