Али се олюля.
— Какво?
— Бих предпочела да не го изричам отново, ако нямаш нищо против — заяви Фатумай. — Да слушам писъците им, докато езерото ги раздираше, бе достатъчно лошо. Предполагам, баща ти бе решил, че си заслужават, за да се разправи с шепата войници на „Танзим", които бяха с тях.
Али седна рязко. Това бе по-силно от него. Знаеше, че баща му е извършил някои ужасни неща, но да потопи кораб с деца бежанци, които се опитват да избягат, бе нечувано зло. Нямаше значение кого бе преследвал Гасан.
Не бива да е цар. Безцеремонната предателска мисъл изригна в главата му в миг на ужасяваща яснота. Изведнъж му се стори толкова просто, предаността и сложната обич към баща си, с които Али се бореше толкова отдавна, бяха прерязани така, както някой би срязал опънато въже.
Фатумай пристъпи по-навътре в стаята, без да си дава сметка за болката му, или пък просто — и с основание — не я беше грижа за принца, който преживяваше душевен срив на пода. Тя прокара ръце по подредените чаршафи.
— Това място изглежда така организирано, пълно с живот — отбеляза. — Свършил си невероятна работа. Каква ирония само, че то се случи тук.
Думите й в миг го изтръгнаха от мислите му.
— Какво искаш да кажеш?
Фатумай го погледна.
— О, хайде, братко, да не се преструваме. Сигурна съм, че знаеш какво са правили някога с шафитите в тази така наречена болница. Онзи, на когото си кръстен, със сигурност е знаел, макар че то отсъства от песните, които се пеят за славните му подвизи. — Тя сви рамене. — Предполагам, че е трудно да се намери кой знае каква слава в разказите за чуми и разплата.
Думите й бяха прекалено точни, за да бъдат грешка.
— Кой ти е казал? — попита Али със запъване.
— Анас, разбира се. Да не мислиш, че си единственият, който се рови из древните ръкописи? — Тя впи поглед в него. — Според него беше история, която би трябвало да се разгласи навсякъде.
Али затвори очи, стиснал ръце в юмруци.
— Тя принадлежи на миналото, сестро.
— Принадлежи на настоящето — отвърна Фатумай остро. — Тя е предупреждение за това на какво са способни девите. На какво е способна твоята Нахида.
Али отвори рязко очи.
— На какво сме способни всички. Не девите убиха децата ти в езерото. И не те са изгорили това място до основи преди четиринайсет века, избивайки всички в него.
Фатумай не откъсваше очи от него.
— И защо, братко? Кажи ми защо гезирците и шафитите изпепелили това място с такава ярост?
Али не бе в състояние да извърне поглед, ала не бе в състояние и да не отговори.
— Защото Нахидите правели опити върху шафити тук — призна тихичко.
— Не просто опити — поправи го Фатумай. — Създали отрова. Чума, която можело да бъде смесвана с боя. Боя, която да бъде сложена къде точно, мой приятелю воин?
— Върху ножници — отвърна Али тихо, усещайки, че му се повдига. — Върху ножниците на войниците им.
— На гезирските им войници — уточни Фатумай. — Нека сме наясно за това. Защото това е единственото, за което племето ти го бивало според Съвета на Нахидите. Да се биете и… е, нека не използваме невъзпитаната дума и го наречем да правите още войници, които да попълват редиците. — Тя срещна каменния поглед на Али. — Само че чумата не била предназначена да убива чистокръвните, които носели ножниците, нали?
В шепите на Али отново започваше да се събира вода.
— Не — прошепна. — Не била.
— Точно така, тя нямала никакъв ефект върху войниците. — В гласа на сестра Фатумай се прокраднаха свирепи нотки. — Те се отправили щастливо към домовете си в Ам Гезира, онази дръзка, неспокойна малка земя. Земя, пълна с твърде много Шафити, които имали твърде много роднини джинове, които да ги потулят в пустинята, когато служители на девите дойдели, за да ги завлекат в Девабад. — Тя наклони глава на една страна. — Зейди ал Кахтани имал шафитско семейство, нали? Първото му семейство.
Гласът на Али беше задавен.
— Да.
— И какво се случило, когато той се завърнал у дома в отпуск? Когато оставил децата си да си поиграят с меча му? Когато откачил ножницата от кръста си и докоснал обичната си жена, която не бил виждал от месеци?
— На сутринта се събудил до мъртвите им тела.
Погледът на Али се стрелна неволно към дръжката на собствения му меч. Беше прочел за съдбата им в една сложена на погрешно място биография и в продължение на седмици бе имал кошмари. Да видиш хората, които обичаш най-много, убити от зараза, която ти си донесъл, без да знаеш… Това бе нещо, от което един мъж можеше да изгуби ума си. Можеше да го накара да се върне в своя гарнизон и да забие ханджар в гърлото на командира си дев. Да оглави бунт, който да промени света им и да ги съюзи с маридите против огненокръвните си събратя.