Нисрийн стисна ръката й.
— Винаги ще бъда до теб.
Седнала сковано до Мунтадир в огромната тронна зала, Нахри гледаше как маслото във високия стъклен цилиндър догаря.
Над множеството под тях се бе спуснало възбудено, изпълнено с очакване мълчание. Въпреки че дворът беше заседавал както винаги, работата за деня бе свършена с намигване, петициите бяха от глупави по-глупави, какъвто очевидно беше обичаят в последния ден на едно поколение. Тройната зала беше претъпкана, нетърпеливото множество се изливаше и в градините около входа.
Нахри се мъчеше да сподели възбудата им. Като за начало, предишната вечер беше попрекалила със сомата и главата й все още се въртеше. Още по-лошо бе да се намира в тройната зала. Именно тук бе принудена да се отрече от Дара, а колкото повече научаваше за своето племе, толкова по-очевидно ставаше, че мястото е дело именно на деви. Отвореният павилион и грижливо поддържаните градини, които толкова приличаха на онези във Великия храм; елегантните колони, върху които бяха гравирани Нахиди, яздещи шедута, стрелци, белязани с пепел, и танцьорки, наливащи вино. Зеленият мраморен под, нашарен с канали от шуртяща ледена вода, навяваше мисли за зелените равнини и студените планини на Девастана, не за златните пясъци на Ам Гезира. И разбира се, самият престол, великолепният, инкрустиран с безценни камъни стол, изваян във формата на могъщите шедута, които предците й бяха опитомили някога.
Да бъде Нахида в тройната зала, бе да вижда как навират в лицето й откраднатото наследство на семейството й, докато тя е принудена да се кланя на крадците. Унижение, което Нахри ненавиждаше.
Почувства погледа на Гасан върху себе си и опита да си придаде по-щастливо изражение. Уморително бе да играе ролята на щастливата съпруга на емира, когато от седмици не беше разговаряла с мъжа си и силно подозираше, че свекър й обмисля да я премахне.
До Гасан стоеше Каве. Неизменно дипломатичен, великият везир я беше поздравил топло, когато Нахри бе пристигнала. Тя му се бе усмихнала в отговор, докато обмисляше дали да не опита да свари един от серумите на истината на предците си и да го сипе тайно във виното му. Не беше сигурна дали обвиненията на Али за ролята на Каве в нападението над шафитския лагер са верни, ала инстинктът й нашепваше, че зад учтиво лоялната маска на Каве се крие по-безпощадно коварство, отколкото бе подозирала преди. Не че знаеше какво да направи по този въпрос. Наистина мислеше онова, което бе казала на Суба: беше твърдо решена да потърси справедливост за жертвите в лагера. Ала превърната на практика в затворничка в лечебницата на палата (Гасан не й разрешаваше дори да отиде в Храма и да говори с племето си), не беше сигурна как да го постигне.
Отново се огледа наоколо. Али го нямаше, отсъствие, което я притесняваше. Подчинявайки се на заповедите на Гасан, двамата не се бяха виждали от онзи ден, макар че редовно си разменяха писма посредством пратеника на царя. В пристъп на дребнавост бяха решили да си пишат на египетски арабски, но съобщенията на Али бяха изцяло делови: държеше я в течение за болницата и строителните работи. Изглеждаше така, сякаш го бяха вкарали в правия път, стреснат от Прокуждането на майка му и собственото му пленничество в болницата.
Нахри не го вярваше нито за миг.
Припламна светлина, а после в залата изригнаха възторжени възгласи, привличайки вниманието й към вече угасналия цилиндър.
Гасан се изправи на крака.
— Обявявам за закрито двайсет и деветото поколение от Благословията на Сулейман!
Думите му бяха посрещнати от одобрителен рев, възторжени викове отекнаха в залата, разхвърчаха се искри, докато множеството ръкопляскаше… неколцина, които вече се бяха напили, се закикотиха, палейки искрящи магически фойерверки.
Гасан вдигна ръка.
— Вървете си у дома, поданици мои. Да поспим поне една нощ, преди да потънем във веселия.
Той се усмихна — като никога, усмивката му изглеждаше мъничко насилена — и се извърна.
Нахри се изправи… или поне се опита. Болящата я глава възнегодува и тя допря ръка до слепоочието си с гримаса.
Мунтадир я улови за рамото.
— Добре ли си? — попита, звучейки поне донякъде загрижено.
— Да — смотолеви Нахри, макар че го остави да й помогне.
Мунтадир се поколеба.
— Всичко наред ли е с подготовката за парада утре?
Нахри примига.
— Да…
— Добре. — Той прехапа устни. — Нахри… предполагам, че през следващите няколко дни и двама ни ни очаква същинска лудница, но ако е възможно, бих искал да се възползвам от предложението ти да посетя Великия храм.