Той се показва над повърхността на водата. Въздухът е неподвижен, натежал от мъгла, която се рее над езерото като неизменен буреносен облак. Подгизнали от дъжд изумрудени планини се издигат в далечината, стопявайки се върху покрит с камъчета бряг.
Претъпкан бряг. Събратята му се тълпят досами него, съскат и щракат със зъби и човки, и щипки. Върху самия бряг съзира гледка, каквото не е виждал никога на това свещено място: група човеци, защитени от плътен обръч огън.
Залива го изумление. Човеците не би трябвало да са в състояние да прекрачат в това царство. Никой не би трябвало да е в състояние, освен маридите. Той доплува по-близо. Сухотата, домогваща се до кожата му, боли. Огънят пред него вече променя атмосферата, изсмуква от въздуха неговата животворна влага.
По повърхността на езерото пробягва вълничка, когато останалите мариди го забелязват, и той е притеглен напред от едно течение. Докато го прегръщат, разтваря ума си за своите събратя, предлагайки им спомени за богатото наводнение, което дари на човеците си миналия сезон, в замяна на лодките и рибарите, които погълна.
Виденията, които те му предлагат в отговор, не са така приятни. През очите на своите събратя той вижда как загадъчни нашественици пристигат на брега, как прекосяват прага, сякаш е нищо. Вижда как един от тях, без да иска, се откъсва от безопасността на огъня, а после вкусва плътта му, когато той е издърпан във водата, сграбчен от водораслени пипала и удавен, спомените му са погълнати за информация. Онова, което тези спомени разкриват, е потресаващо.
Нашествениците не са човеци. А деви.
Подобно нещо би трябвало да е невъзможно. От девите не би трябвало да има следа, прокудени още преди век от човешкия пророк и цар Сулейман. Той отново се вглежда в тях от ръба на водата. Сулейман ги е променил, отнел е огъня от кожата им, оставяйки ги бледи подобия на демоните, които бяха някога.
Една от тях се раздвижва. Гняв се завихря в него, когато я разпознава от спомените на мъртвия дев. Това е крадлата Анахита; така наречената лечителка, която в продължение на векове отмъкваше човешките поклонници на маридите. Принизена е до нищожно създание, раздърпана млада жена с непокорни черни къдрици, които избелелият шал, увит около главата й, едва успява да удържи. Пред очите му тя запалва кедрова съчка от една месингова купа с пламъци и я допира до челото на мъртвия си събрат, а устните й помръдват в молитва.
После се изправя и насочва вниманието си към езерото. Прекрачва защитния обръч на огъня.
Водни змии, неговите старейшини и другари, в миг се спускат към нея. Съскат в босите й, опръскани с кал стъпала, увиват се около глезените й.
— Спрете — изсъсква тя в отговор.
Той замръзва, заедно с останалите от събратята си. Защото думите й са изречени на езика на маридите — език, който никой дев не би трябвало да е в състояние да говори.
Анахита продължава:
— Вече знаете кои сме… не се съмнявайте, че и аз ви познавам. — Очите й горят. — Познавам люспестите призраци, които сграбчват краката на децата, газещи в Ефрат, онези, които поглъщат търговски кораби просто за да се позабавляват. Познавам ви… и Сулейман също ви познаваше. Знаеше какво вършите. — Тя вирва малката си брадичка. Върху бузата й има тъмен знак, стилизирана звезда с осем върха. — И поиска от мен да ви подчиня.
Арогантността й минава границата. Събратята му се втурват към брега, езерото бушува от вълни, в които проблясват остри зъби и сребърни шипове. Създания от забравени времена, от дни, когато светът бе просто огън и вода. Праисторически риби и огромни крокодили.
— Глупачка — прошепва друг от маридите. — Ще те завлечем в дълбините и ще потушим и последната искрица на съществото ти.
Анахита се усмихва.
— Не — отвръща. — Няма.
Звездата върху бузата й лумва.
И светът се пръсва.
Небето се раздира на безброй димящи късчета, които се разсейват като прах във вода, докато завесата се спуска, разкривайки болезнено лазурно небе от отвъдното царство. Планините стенат, докато дюни златен пясък се втурват, за да ги погълнат.
На ред е езерото, което се изпарява около тях в гореща мъгла. Той пищи, докато болка раздира тялото му и най-свещената от водите им изчезва за късче от секундата. Създанията от царството им — техните риби и змии, и змиорки — пищят и умират, гърчейки се. Проснат върху напуканата кал, той гледа как Анахита се отправя към центъра на езерото.