Потресен, Али вдигна ръка към устата си и потръпна, когато усети мирис на кръв върху пръстите си.
Ужасен, той погледна към лицето на Лубейд.
— Аз ли…
Лубейд кимна.
— Ти… пищеше насън. Крещеше на език, който никога…
— Не, не крещеше. — Гласът на Акиса беше остър. Настойчив. — Имал си кошмар, разбра ли? — Тя се приближи до прозорците и смъкна пердетата, оставяйки ги да паднат на пода. — Лубейд, помогни ми да почистя.
Али почувства, че му се повдига. Въздухът миришеше на сол и по челото му изби студена пот. Кошмарът избледняваше с всяка изминала минута, но все още усещаше отчаянието на марида, болезнения копнеж да се върне при събратята си.
Те се връщат. Това бяха единствените думи, които си спомняше, и предупреждението отекваше в главата му, докато ужас, който не разбираше, обвиваше сърцето му.
— Нещо не е наред — прошепна. — Нещо ще се случи.
— Да, ти ще бъдеш изхвърлен в езерото, ако не си затвориш устата. — Акиса бутна настрани мократа завеса, която беше използвала, за да попие водата от пода, а после подхвърли тюрбана си на Лубейд. — Избърши кръвта от лицето си. — Премести поглед между двамата мъже. — Никой не бива да види това, ясно ли е? Нищо не се е случило. Не сме в Бир Набат и това не е просто нов извор, който можем да се престорим, че си имал късмета да откриеш.
Думите проникнаха през замайването на Али, правейки на пух и прах деликатния начин, по който той и приятелите му заобикаляха обикновено тази тема.
— Какво? — прошепна.
Лубейд тъпчеше съсипаните листове в платнена торба, от която капеше вода.
— Али, братко, хайде де. Когато те намерихме в пустинята, под тялото ти беше избил проклет оазис. Случвало се е с часове да не излезеш от водоема у дома.
— Аз… не мислех, че сте забелязали — заекна Али, а сърцето му заби учестено от страх. — Никой от вас не каза…
— Защото това са неща, за които не се говори — заяви Акиса рязко. — Онези… създания. Не бива да говориш за тях, Али. И определено не бива да тичаш насам-натам, крещейки, че те са в главата ти.
Лубейд отново се обади с почти извинителен вид.
— Али, не си измислям онези раздути истории просто за да те подразня. Правя го, та хората да не започнат да разпространяват други истории за теб, разбираш ли? Истории, които може би няма да имат щастлив завършек.
Али се взираше в тях. Не знаеше какво да каже. Обяснения, извинения се гонеха в главата му, оставяйки го без думи.
В този миг се разнесе езанът, призовавайки правоверните за вечерната молитва. В другия край на града, знаеше Али, заседанието на двора свършваше и баща му оповестяваше официално началото на Навастем, докато слънцето потъваше зад хоризонта.
Акиса се изпъна и заобиколи постелята му с торба за дрехи.
— Това е облеклото, което сестра ти изпраща за церемонията тази вечер. — Тя пусна торбата в скута му. — Облечи се. Забрави за какво говорихме току-що. Много скоро семейството ти и всички клюкарстващи, интригантстващи благородници в този град ще плъзнат по коридорите на това място. Не може да трепериш като лист и да бръщолевиш за мариди. — Тя го изгледа. — Беше кошмар, братко. Кажи го.
— Беше кошмар — повтори Али глухо.
Те му се присънваха от месеци, нали? Беше изтощен от работа, нима беше чудно, че точно днес сънищата му бяха по-ярки от обикновено? По-мъчителни? Че уменията му с водата се бяха проявили толкова бурно?
Беше кошмар. Просто кошмар. Това трябва да беше.
20. Нахри
Когато Нахри пристигна в болницата, тържеството беше в разгара си; комплексът кипеше от магическата екзалтация, в която джиновете толкова ги биваше. Омагьосани стъклени водни кончета се стрелкаха във въздуха, от фонтаните бликаше вино от фурми. Трио музиканти свиреха на инструменти, които изглеждаха така, сякаш бяха извадени от водата: барабаните бяха направени от невъзможно големи мидени черупки, ситарът беше издялан от блед плавей и струни от морска коприна. Месингов автоматон с човешки ръст и формата на лукавоока танцьорка намачкваше захарна тръстика в сок, който се изливаше от искрящата му протегната ръка. В една от стаите беше подредена богата трапеза и уханието на подправки изпълваше топлия въздух.
Веселящото се множество беше също толкова впечатляващо. Благородници от най-старите семейства на града и търговци от най-богатите се смесваха и спореха с членове на политическия елит в градината, докато най-популярните девабадски поети и художници разменяха клюки и се предизвикваха един друг на импровизирани състезания, отпуснати върху сатенени възглавници. Всички бяха облечени в най-хубавите си магически дрехи: уханни мантии от живи цветя, искрящи шалове от мълнии и блещукащи роби от огледални мъниста.