Джамшид не изглеждаше убеден.
— Все още не ми харесва това, че е в Девабад. Не ми харесва ефектът, който има върху Мунтадир, и се притеснявам… — Устните му се свиха в тънка ивица. — Той е много амбициозен мъж.
Нахри не можеше да отрече, че появата на Али беше тласнала съпруга й по наклонената плоскост, но не беше сигурна, че за това има основание.
— Мунтадир ще стане цар, Джамшид. И е по-добър политик, отколкото го смяташ. Макар че, ако толкова се тревожиш за него… — Гласът й стана лукав. — Защо не отидеш да го поразсееш?
Джамшид я изгледа многозначително.
— Опитваш се да се измъкнеш.
— Аз съм Бану Нахида. Имам даденото ми от Създателя право да разгледам собствената си болница.
Джамшид въздъхна, ала намусеността му беше престорена.
— Върви тогава — каза, кимвайки към коридора насреща им. — Сега, докато никой не гледа.
Нахри вдигна долепени длани в благословия.
— Нека огньовете горят много ярко за теб.
Коридорът, който Джамшид й беше посочил, беше празен. Нахри бързо изу сандалите си, така че стъпките й да бъдат безшумни, и в мига, в който босите й крака докоснаха хладния мраморен под, бледите стени лумнаха с мека светлина, сякаш за да й покажат пътя.
Тя се усмихна широко. Колко удобно щеше да бъде, когато имаше някой спешен случай посред нощ! Прокара ръце по стената и розовият й оттенък грейна по-ярко под пръстите й. Нейната болница — болницата на нейните предци — бе възстановена. Една мечта, която преди шест месеца едва се бе осмелила да изрече на глас, бе станала действителност и сега грееше на лунната светлина, а най-могъщите граждани на Девабад се смееха из стаите й. Струваше й се толкова немислимо, толкова многообещаващо, че я плашеше.
Престани. Спокойните думи на Нисрийн отново прозвучаха в главата й. Можеше да се порадва на една нощ на щастие. Многобройните й проблеми все още щяха да са тук на сутринта, независимо дали щеше да си позволи да се порадва на този рядък успех за няколко часа.
Продължи да се разхожда, поемайки по една вита стълба, която бе почти сигурна, че отвежда в болничната библиотека. Звуците от тържеството заглъхнаха зад нея; очевидно беше единствената глупачка, която се прокрадваше по празни коридори, вместо да се весели с останалите.
Озова се в библиотеката — просторна стая, в която имаше място за преподаване на десетки студенти. Насрещната стена беше покрита с полици и Нахри се приближи, любопитна да види какви книги има.
А после спря, зърнала насреща си малка ниша, облицована с черно-бели плочки, чийто десен напомняше на сградите в Кайро. Странно. Не помнеше да е виждала тази стая в никой от плановете. Заинтригувана, тя се приближи, за да я разгледа.
Дъхът й секна в мига, в който прекрачи прага. Не само нишата напомняше за Египет.
А всичко.
Машрабия, която спокойно можеше да е взета от сърцето на Кайро, гледаше към улицата, уютното местенце за сядане на прозореца бе отрупано с червени и златни възглавници, а сложните дървени решетки оформяха усамотено кътче. Ярки бродирани гоблени — досущ като онези, които бе виждала по пазарите у дома — украсяваха стените, а перлата в короната бе поразително писалище от тиково дърво, в което бяха инкрустирани лиани от седеф. Миниатюрни тръстики и ярки лилаво-сини нилски лотоси растяха в издигнат мраморен шадраван до стената, чиято бистра вода се разливаше по топли кафяви камъни.
Нещо сребристо се размърда в сенките на машрабията.
— Нахри? — попита сънен глас.
Нахри подскочи от изненада.
— Али?
Тя потрепери. Възстановена или не, тъмната и празна болница все още беше зловещо място, в което да се натъкнеш неочаквано на някого.
Разтвори длан и измагьоса няколко пламъчета. Нищо чудно, че не го беше видяла: Али седеше в самото дъно на мястото на прозореца, притиснат до дървените решетки, сякаш бе съзерцавал улицата. Нахри се намръщи. Макар че беше облечен в официална дишдаша, главата му не беше покрита и изглеждаше… ами… ужасно. Лицето му беше сиво, очите му — почти трескави.
Тя пристъпи по-близо.
— Добре ли си?
Али се надигна и седна. Движенията му бяха бавни, безкрайно изтощение бе изписано във всяка линия на тялото му.
— Да — измърмори и потърка лицето си. — Извинявай, не очаквах някой да се качи тук горе.
— Е, не си избрал най-подходящия момент за дрямка — подхвърли Нахри лековато. — Навярно си спомняш, че на долния етаж кипи тържество.
Той примига; все още изглеждаше замаян.
— Разбира се. Церемонията по откриването.