Али простена.
— Толкова ли е очевидно?
— Да. Единствените случаи, в които не носиш нещо тъмно и изцапано, е, когато някой друг те е облякъл. — По лицето му отново се появи червенина на смущение и Нахри се засмя. — Това е комплимент, Али. Изглеждаш много добре.
— А ти изглеждаш невероятно. — Думите като че ли се изплъзнаха от устните му, без да се замисли, а когато Нахри срещна погледа му, мъничко изненадана от емоцията в гласа му, той извърна очи. — Дрехите ти, имам предвид — побърза да обясни. — Украшението за главата. Такава… сложна изработка.
— Много е тежко — оплака се Нахри и докосна златната диадема, която придържаше блещукащия й черен чадор. Материята бе омагьосана да изглежда така, сякаш тлее, рубинените и диамантените орнаменти искряха като огън. Тя свали диадемата, остави я върху писалището до себе си и като пъхна пръсти под чадора, разтърка мястото, където се беше притискал металът. — О, стига си ме съдил — скастри го, когато го улови да я гледа. — Вашите тюрбани вероятно са леки като перца в сравнение с това нещо.
— Аз… не те съдя. — Али се отдръпна от бюрото и се прокашля. — Макар че сега, когато си тук, имаш ли нещо против да ми кажеш какви мерки са взети за твоята защита, като се има предвид заплахата?
На Нахри й беше нужен миг, за да осмисли думите му, хваната неподготвена от внезапната промяна на темата.
— Заплаха? Каква заплаха?
— Онази, за която научихме от моя шафитски познат. — Когато тя просто се намръщи объркано, по лицето на Али пробяга тревога. — Онази, за която съобщих на баща ми. Несъмнено ти е казал.
— За пръв път чувам за това.
— За пръв път чуваш? — Върху лицето на Али се появи гняв. — Царят тук ли е? Видя ли го долу?
— Още не, но… почакай! — Нахри го сграбчи за китката, когато той понечи да се отправи към вратата. — Ще престанеш ли да правиш всичко по силите си да те хвърлят в тъмница? — Тя го дръпна назад. — Разкажи ми за тази заплаха.
— Една жена, която познавам, е чула, че някакви шафити планират да те нападнат по време на Навастем.
Нахри зачака още нещо, но Али не каза нищо повече.
— Това ли е всичко? Нищо повече?
— Не е ли достатъчно? — изуми се Али.
Нахри го погледна в очите.
— Не. Али, всеки ден получавам заплахи. Цялото ми племе получава заплахи. Ала Каве, Мунтадир и Уаджид от цяла година опяват за сигурността и ми казаха какви са плановете им. Каве се паникьосва за всичко, а Мунтадир ми е съпруг. Имам им доверие, поне когато става дума за това.
Али не изглеждаше убеден.
— Достатъчни са само неколцина ядосани души. А след случилото се в лагера, Нахри, има много такива.
— Ще бъда добре охранявана — увери го тя. — Обещавам ти.
Али въздъхна.
— Ще се съгласиш ли поне Акиса да бъде до теб в утрешната процесия? Бих предложил да дойда аз, но не мисля, че на твоите хора ще им хареса.
Нахри се замисли над предложението му, опитвайки се да си представи реакцията, която суровата приятелка на Али от провинциална Ам Гезира би имала над множеството, състоящо се главно от отраснали в града деви. Да не говорим пък какво щеше да си помисли Мунтадир.
— Али…
— Моля те.
Нахри го пусна и вдигна ръце в знак на поражение.
— Е, добре. Стига да държи камата си скрита, освен ако не й наредя да я извади. — Тя отново се намръщи. На лунните лъчи, огряващи лицето му, ясно видя, че Али трепери. — Али, какво става наистина? Държиш се по-странно от обикновено.
Той се разсмя с глух звук и прокара ръце по лицето си.
— Последните няколко дни не бяха лесни.
Нахри се поколеба. Не би трябвало да са приятели. Вече не. Ала отчаянието, което се излъчваше от него, я жегна в сърцето. Въпреки че беше заобиколен от другари и семейство, беше очевидно, че Али има тайни. А Нахри твърде добре знаеше, че тайните са тежък товар, който да носиш сам.
Пък и нали й беше построил този прекрасен кабинет.
— Искаш ли да поговорим за това?
Погледът му се стрелна към нея, отчаянието в очите му не можеше да бъде сбъркано.
— Да — отвърна дрезгаво. — Не. Не знам. Дори не знам откъде бих започнал.
Нахри го придърпа към меката пейка до прозореца с дървени решетки.
— Защо не започнеш, като седнеш? — Тя се настани срещу него и сви колене пред себе си. — За баща ти ли става дума?
От Али се откъсна дълбока въздишка.
— Донякъде, да. Изпраща ме обратно в Ам Гезира?
— Връщаш се в Ам Гезира? — повтори Нахри изненадано. Али определено не се беше държал като някой, който отива където и да било; изглеждаше така, сякаш има стотици планове за бъдещето на Девабад. — За колко време?