— Завинаги. — Гласът му се прекърши, сякаш бе опитал да го обърне на шега и се бе провалил. — Баща ми не иска да разбунвам още повече духовете. Трябва да се откажа от титлите си и да се върна в селцето, където живеех преди, след Навастем. — Раменете му увиснаха. — Каза ми да се оженя и да си създам семейство. Да водя спокоен живот, който не включва посяването на разкол в Девабад.
И думите му, и неочакваното жегване на емоция в гърдите й при мисълта той да си тръгне хванаха Нахри напълно неподготвена. Тя се помъчи да открие правилния отговор.
— Селото… Бир Набат?
Али изглеждаше изненадан.
— Не мислех, че си спомняш името му.
Нахри направи физиономия.
— В болницата няма жива душа, която да не те е чула да се превъзнасяш за руините и каналите на Бир Набат. — Тя поклати глава. — Не разбирам обаче защо не би искал да се върнеш. Там очевидно наистина ти харесва. Писмата ти винаги бяха…
Али се сепна.
— Прочела си писмата ми?
Нахри знаеше, че се е издала и не може да го скрие. Изпуфтя, подразнена както на него, така и на себе си.
— Аз… Е, добре, прочетох ги. Бяха интересни — добави отбранително. — Нарочно слагаше информация за местните целебни растения и истории за човеците, за да събудиш любопитството ми.
Тъжна полуусмивка изви устните му.
— Ще ми се да бях и наполовина толкова подмолен, за колкото ме смяташ. Щях да се справя много по-добре в Девабад.
— Но ти имаш шанс да си тръгнеш от Девабад. — Али се намръщи и Нахри го смушка по рамото. — Тогава защо изглеждаш толкова разстроен? Това е шанс да имаш живот. Спокоен живот, на място, което обичаш.
Али помълча в продължение на няколко мига, приковал поглед в пода.
— Защото това е моят дом, Нахри, и аз… — Стисна очи, сякаш онова, което се канеше да каже, му причиняваше болка. — Не мисля, че мога да си тръгна, докато баща ми все още е на власт.
Нахри би могла да се закълне, че температурата в стаята падна рязко. Дръпна се назад, оглеждайки се инстинктивно наоколо, ала бяха сами. Вече клатеше глава, автоматична реакция на страха, който Гасан бе насадил в нея.
— Али, не бива да говориш така — прошепна. — Не и тук. Никъде.
Али я погледна умолително.
— Нахри, знаеш, че е вярно. Той е извършил ужасни неща. Ще продължи да върши ужасни неща. Не познава друг начин…
Нахри буквално запуши устата му с ръка.
— Спри — изсъска, а очите й се стрелкаха из стаята. Може и да бяха сами, ала един Господ знаеше какви очертания приемаха шпионите на Гасан. — И така вече ни е вдигнал мерника, вдигнал е мерника на мен. Нима стореното от него в шафитския лагер не е достатъчно, за да те убеди да отстъпиш?
Али бутна ръката й.
— Не — заяви разпалено. — Тъкмо обратното. Един добър цар не би допуснал подобно кръвопролитие. Един добър цар би се погрижил както девите, така и шафитите да получат справедливост, та хората да не са принудени да вземат отмъщението в свои ръце.
— Знаеш ли колко наивно звучиш? — отчаяно каза Нахри. — Хората не са толкова добродетелни. А ти не можеш да се бориш с него. Той е способен на неща, които не можеш да си представиш. Ще те унищожи.
Очите на Али лумнаха.
— Нима няма неща, които да си заслужават този риск?
Всички предупреждения на Мунтадир за по-малкия му брат изникнаха в ума й.
— Не. — Гласът й беше толкова язвителен, че самата тя едва го разпозна. — Защото стотина други ще платят цената за твоя риск.
Горчилка разкриви лицето му.
— Тогава как да се борим, Нахри? Защото знам, че искаш нещо по-добро за Девабад. Чух те в Храма, видях те да се опълчваш на баща ми. — Той махна към стаята. — Не беше ли целият смисъл на тази болница да продължим напред?
— Болницата трябваше да бъде просто стъпка — отвърна тя. — Целта й бе да осигури основа, върху която да изградим мир и сигурност между деви и шафити за деня, в който баща ти няма да е стъпил с ботуша си върху вратовете ни. Не сме стигнали там, Али. Още не.
— И колко още ще загинат, докато чакаме този ден?
Погледите им се срещнаха. В топлата сивота на очите му нямаше нищо друго, освен убеденост. Никакво коварство, никакво притворство.
И това я ужаси. Защото каквато и да бе историята им, Нахри не мислеше, че е в състояние да гледа как добрият мъж — човекът, който й бе построил този кабинет, това тихо посвещение на дома, който тя все още обичаше, мъжът, който я беше научил да чете и й беше помогнал да измагьоса пламъци за пръв път — бива екзекутиран на арената.