— Както винаги — отвърна Али жлъчно.
Очите на Джамшид припламнаха при тона му. Действително беше облечен в дрипи, черната му туника беше скъсана и изцапана с пепел, по панталона му имаше прах от тухли, които намекваха за човешкия храм, който Сулейман бе наредил на предците му да построят.
Мунтадир се прокашля.
— Джамшид, защо не се отправиш към процесията? Ще се срещнем по-късно. — Той стисна рамото на другия мъж. — Все още искам да видя онова седло.
Джамшид кимна.
— Доскоро, емир-джан.
Той си тръгна, а Мунтадир, без да обръща внимание на Али, прекрачи прага на царската платформа за наблюдение на арената.
Лубейд изхихика.
— Е, предполагам, че и на емирите не им харесва да ги прекъсват, както на всички останали.
Али беше озадачен от развеселеността в гласа на приятеля му.
— Какво имаш предвид?
— Е, нали знаеш… — Лубейд спря и го погледна изпитателно. — О… ти не знаеш. — По бузите му избиха червени петна. — Забрави — каза и като се обърна, последва Мунтадир.
— Какво не знам? — настоя Али, но Лубейд не му обърна внимание, внезапно страшно заинтригуван от зрелището под тях.
В интерес на истината, гледката наистина беше забележителна: половин дузина стрелци деви се състезаваха, изнасяйки представление за развлечение на множеството, докато то чакаше процесията да пристигне.
Лубейд подсвирна.
— Леле — каза, докато гледаше как един стрелец, възседнал сребрист жребец, препусна през пясъка, прицелвайки се в куха кратуна, покачена върху висок прът. Кратуната, напълнена с подпалки и намазана със смола, избухна в пламъци и от множеството се изтръгнаха възторжени викове. — Истински демони са с лъковете.
Лицето на Али помрачня.
— Твърде добре го знам.
— Ализейд. — Гласът на Гасан отекна в павилиона в мига, в който Али се канеше да седне при неколцина офицери от Царската стража. Баща му беше най-отпред, разбира се, облегнат на дълга копринена възглавница, до ръката му беше поставена нефритена чаша, пълна с рубиненочервено вино, — Ела тук.
Преди Али да успее да се подчини, Лубейд го стисна за китката.
— Внимавай — предупреди го. — Тази сутрин изглеждаш малко по-кисел от обикновено.
Али не отговори. Вярно бе, че си нямаше доверие да каже каквото и да било на баща си, ала нямаше избор, освен да отиде отпред. Мунтадир, който вече беше седнал, отправи очарователна усмивка на една хубавичка прислужница, която тъкмо минаваше наблизо. Тя спря, изчервявайки се, и му наля чаша вино с усмивка.
Прави го да изглежда толкова лесно. Не че Али искаше да се разхожда наоколо и да съблазнява привлекателни жени да му наливат вино — всичко това беше забранено. Знаеше обаче, че Мунтадир не би се превърнал в заекваща развалина пред Нахри предишната нощ. И докато го гледаше, Али не можеше да отрече завистта, човъркаща в гърдите му. Мунтадир се наведе, за да прошепне нещо в ухото на прислужницата, която се изкиска и го побутна закачливо с рамо.
Имаш съпруга. Красива, брилянтна съпруга. Макар че, предположи Али, когато всичко останало ти се предлага на сребърен поднос, красивите, брилянтни съпруги едва ли бяха благословия, която да пазиш като зеницата на окото си.
— Всичко наред ли е с процесията? — попита Гасан Мунтадир, без да обръща никакво внимание на Али, докато той се настаняваше сковано върху едно простичко молитвено килимче, пренебрегвайки меките възглавници по-близо до двамата.
Мунтадир кимна и отпи глътка вино, докато прислужницата се отдалечаваше.
— Духовниците и Нахри проведоха утринните церемонии край езерото. Каве трябваше да се погрижи те всички да се качат в колесниците, а Джамшид тъкмо тръгна, за да ги придружи дотук заедно с друга група стрелци. — По лицето му се разля малка усмивка. — Днес отново язди.
— А охраната на процесията? — настояваше Гасан. — Говори ли с Уаджид?
— Да. Увери ме, че е разположил войници по протежение на целия парад и никой шафит няма да бъде допуснат да се включи.
Али трябваше да положи усилие да не направи физиономия. Можеше да се досети, че „охраната", организирана от палата, ще включва прокуждане на шафитите от тържествата. Макар че вероятно би трябвало да се радва, че брат му, а не баща му отговаря за Навастем. Гасан вероятно щеше да нареди да екзекутират всеки шафит, доближил се на по-малко от пет пресечки от процесията.
Давайки си прекрасно сметка, че се намира именно в такова настроение, за каквото Лубейд го беше предупредил, Али се опита да насочи вниманието си към арената. Стрелците, облечени в древния стил на своите предци, с ярки раирани плъстени гамаши, ослепителни жълти жакети и сребърни шлемове с рога, препускаха насам-натам, движейки се така, сякаш самите те бяха наполовина коне. Изправяха се върху изрисуваните си седла, докато се носеха в галоп, описвайки сложни фигури, украшения проблясваха в гривите на конете им, когато ездачите им вдигнеха стилизирани сребърни лъкове.