Али усети как в стомаха му ляга буца от неспокойство. Макар да не бяха афшини (семейството на Дараявахуш беше изтребено във войната), мъжете под него бяха безспорните приемници на неговото наследство. Един от тях изпрати стрела със закривен връх и Али потръпна. Не знаеше какви стрели бе забил Дараявахуш в гърлото му, но беше готов да се закълне, че една от тях бе там долу.
— Май не ти е по вкуса, Зейди?
Мунтадир го наблюдаваше.
Сарказмът, с който брат му изрече умалителното му име, го жегна дълбоко, а после тъпият звук, с който поредната стрела се заби в една от мишените, накара стомаха му да се свие.
— Не съвсем — отвърна той през зъби.
— И все пак, ако се вярва на приказките, ти си най-добрият воин в Девабад. — Тонът на Мунтадир беше лековат, ала под повърхността му се долавяше злост. — Великият Убиец на афшини.
— Никога не съм се обучавал особено с лъка. Знаеш това.
Естествено, можеше да стреля, но се беше подготвял за кайд, а обучение в стрелба отнемаше време… време, което Уаджид бе предпочитал да посвети на зулфикара и стратегиите. Девите пред него вероятно бяха в седлата от петгодишни, тогава бяха получили и първите си лъкове играчки.
Една прислужница се появи, носейки кафе, и Али отпи благодарно глътка.
— Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от това — подхвърли Гасан. — Учудих се, когато не те видях на откриването на болницата снощи.
Али се прокашля.
— Не се чувствах добре.
— Твърде жалко — каза Гасан. — Трябва да призная, че останах наистина доволен; комплексът е впечатляващ. Независимо от наскорошното ви поведение, двамата с Бану Нахри сте свършили добра работа.
Али трябваше да потисне надигащата се в гърдите му неприязън, знаейки, че би било по-разумно да се възползва от наглед дружелюбното настроение на баща си.
— Радвам се да го чуя. — Отпи нова глътка кафе, наслаждавайки се на горчивия вкус с дъх на кардамон. — И като стана дума, чудя се дали успя да погледнеш предложението ми.
— Ще трябва да бъдеш по-точен — отвърна Гасан. — Мисля, че в момента имам около петдесет предложения от теб на бюрото си.
— Онова за официално признаване на шафитските гилдии в работния лагер. Бих искал те да могат да се кандидатират за обществени поръчки…
— Господи, спираш ли изобщо някога? — прекъсна го Мунтадир грубо.
— Не може ли поне един ден да си починем от дрънканиците ти за икономиката и шафитите?
Гасан вдигна ръка, преди Али да успее да проговори.
— Остави го на мира. Прав е да мисли за икономиката. — Той се прокашля, а погледът му стана някак далечен. — Получих предложение за ръката на Зейнаб.
Али в миг настръхна; изобщо не му харесваше преднамереният начин, по който баща му беше поднесъл тази новина.
— От кого? — попита, без да го е грижа, че звучи рязко.
— Насир Ишак.
Али примига.
— Кой?
— Насир Ишак — повтори Мунтадир; беше пребледнял. — Търговец на подправки от Малака.
— Нещо повече от търговец на подправки — поправи го Гасан. — Той е владетелят на джиновете на онези острови във всичко, освен по име. Контролът на Девабад там открай време е съвсем хлабав.
Малака. Али местеше поглед между баща си и брат си. Не беше възможно да говорят сериозно.
— Контролът на Девабад там е хлабав, защото мястото се намира отвъд океана. Зейнаб ще има късмет, ако идва тук веднъж на сто години!
Никой от двамата мъже не му отговори. Мунтадир изглеждаше така, сякаш се мъчи да се овладее.
— Каза, че си решил да откажеш предложението му, абба — подхвърли той.
— Това беше преди… неотдавнашните събития. — Устните на Гасан се свиха от неудоволствие. — Трябва да започнем да се оглеждаме отвъд Та Нтри за съюзници и средства. Насир е възможност, която не можем да си позволим да отхвърлим.
— Зейнаб има ли думата във всичко това?
Али чуваше резките нотки в гласа си, но това беше прекалено. Дали то беше още една причина за Прокуждането на майка му? Да не е в състояние да се противопостави на плана дъщеря й да бъде отпратена отвъд морето, та Гасан да попълни хазната си?