— Обсъдих подобна възможност със Зейнаб — отвърна Гасан отсечено.
— Никога няма да я насиля. Никога няма да се наложи. Тя приема лоялността и дълга си към семейството ни много по-сериозно от теб, Ализейд. И честно казано, изпълненията ти в шафитския лагер и това, че майка ти отведе половината от аяанлийската делегация в Та Нтри, не ми оставиха друг избор. — Той се обърна към Мунтадир. — Насир пристига следващата седмица за празника. Искам да прекараш време с него и да прецениш що за мъж е, преди да взема окончателно решение.
Мунтадир се взираше в ръцете си, по лицето му се бореха емоции. Али го гледаше, умолявайки го безмълвно: Кажи нещо. Каквото и да било. Дай някакъв знак, че ще му се опълчиш, че няма да се превърнеш в него.
Мунтадир се прокашля.
— Ще говоря с него.
— Страхливец.
В мига, в който думата се изплъзна от устата му, Али знаеше, че не е справедлив. Само че не го беше грижа.
Мунтадир го зяпна изумено.
— Как ме нарече току-що?
— Нарекохте…
Под тях поредната стрела се заби в целта си с тъп звук, пронизвайки плътта на кратуната. Али инстинктивно потръпна и моментът открадна думите му.
Гасан се бе изпънал и го гледаше с неприкрито презрение.
— Да не си изгубил всякакво чувство за чест? — изсъска тихо. — Би трябвало да наредя да те бичуват за подобно неуважение.
— Не — рязко каза Мунтадир. — Мога да се справя с това, абба. Вече би трябвало да съм го сторил.
Без да каже нито дума, той се изправи и се обърна към претъпкания павилион. Отправи ослепителна усмивка към събралото се множество; промяната в изражението бе му така внезапна, сякаш някой бе угасил свещ.
— Приятели! — провикна се. До този момент тримата бяха приказвали тихичко на гезирски, но сега Мунтадир повиши глас и премина на джинистански. — Великият Убиец на афшини изгаря от нетърпение да демонстрира уменията си и вярвам, че заслужавате един спектакъл.
Изпълнено с очакване мълчание се спусна над тълпата и Али изведнъж осъзна точно колко много хора ги гледат: благородниците винаги бяха нетърпеливи да станат свидетели на някаква драма от страна на девабадските царски особи.
А Мунтадир прекрасно знаеше как да привлече вниманието им.
— Така че бих искал да отправя предизвикателство към малкия си брат… — Той махна към стрелците под тях. — Победи ме.
Али се взря неразбиращо в него.
— Искаш да се състезаваш с мен? На арената?
— Да. — Мунтадир остави винената си чаша с размах; очите му танцуваха, сякаш всичко това беше шега. — Хайде де, Убиецо на афшини — предизвика го, когато Али не помръдна. — Несъмнено не се страхуваш?
И без да дочака отговор, той се засмя и се отправи към стъпалата.
Очите на всички в павилиона бяха вперени очаквателно в Али. Може и да го беше сторил на шега, ала Мунтадир беше отправил предизвикателство и Али щеше да се посрами, ако не отвърнеше… особено когато то изглеждаше толкова невинно.
Той се надигна бавно.
Гасан го изгледа предупредително, но Али знаеше, че няма да се намеси; гезирските мъже не се измъкваха от подобно публично съревнование, още по-малко пък, ако бяха принцове.
— Не се самозабравяй — каза царят просто.
Да не забравям какво? Че открай време ми е било предопределено да бъда под него? Или че бях предназначен за негово оръжие… някой, който би трябвало да е в състояние да надвие всекиго?
Лубейд се озова до него за миг.
— Защо изглеждаш така, сякаш си глътнал скакалец? — прошепна. — Можеш да стреляш по-добре от този облечен в злато глупак, нали?
Али преглътна; не искаше да признае слабостта си.
— Аз… бях прострелян, Лубейд. От афшина. — Завърналите се спомени бяха като юмрук в корема. — Беше наистина лошо. Оттогава не съм докосвал лък.
Лубейд пребледня, ала нямаше време да отговори. Мунтадир вече се беше присъединил към девите ездачи. Те се ухилиха широко, когато той ги поздрави на дивастийски, който Али не владееше, махвайки към него със смях. Бог знае какво им казваше. Те вероятно му бяха приятели, заможните благородници, с които обичаше да пирува в салоните на куртизанки и поети. Свят, който не гледаше с благосклонност на мъже като Али.
И макар да знаеше, че беше провокирал брат си, една болка, която Али рядко признаваше, надигна глава, възелът от неприязън и завист, от който той се опитваше да се отрече, заплашваше да се развърже. Всички онези пъти, докато растеше, когато се беше насилвал да се усмихва, докато другарите на Мунтадир го дразнеха, питайки колко мъже е убил в Цитаделата и дали е вярно, че никога не е докосвал жена. Безбройните семейни тържества, в края на които Мунтадир бе отивал да спи в свиленото си легло в палата, а Али — на пода в казармата.