Спри. Именно заради онази казарма тази арена тук е твоят дом. Мунтадир и неговите приятели не можеха да му отнемат това. Стрелбата може и да не беше най-силната му част, но несъмнено бе в състояние да надвие разглезения си мекушав брат.
Един от ездачите скочи от коня си и Мунтадир се метна на седлото. Брат му беше по-добрият ездач от двама им, това Али знаеше. Самият той яздеше достатъчно добре, но никога не бе споделял любовта на Мунтадир към този спорт. Брат му държеше своя собствена конюшня и вероятно прекарваше часове наред, препускайки извън стените на града, смеейки се и опитвайки най-различни акробатики с Джамшид (който бе още по-добър ездач), докато Али се трудеше в Цитаделата.
Конят на Мунтадир се зададе към него в лек галоп.
— Защо си толкова мрачен, Зейди? — Брат му се изсмя и разпери ръце. — Нали именно в това те бива? Като малък все говореше за тези военни съревнования. Как ще ги спечелиш и ще заемеш мястото си като мой кайд. Смятам, че най-великият воин в Девабад би трябвало да се усмихва в миг като този. — Мунтадир дойде по-близо и усмивката му избледня. — Или пък толкова отдавна се натрапваш в моя свят, умилкваш се около жена ми, унижаваш ме пред абба, че си забравил мястото си. — Изрече последните думи ниско, на гезирски. — Може би имаш нужда някой да ти го напомни.
Не биваше да го казва. Али го изгледа свирепо, докато девите се приближаваха, шегувайки се на дивастийски. Конете им го обградиха, ритайки пясъка.
— Прекарах детството си, обучавайки се да ти служа — отвърна той рязко. — Бих казал, че прекрасно знам къде ми е мястото; никога не ми беше позволено да имам друго. Нещо, което подозирам, че Зейнаб също ще научи много скоро.
Би могъл да се закълне, че за миг в очите на брат му припламна несигурност, но после той сви рамене с нехайно изражение.
— Да започваме тогава. — Мунтадир обърна коня си и повиши глас, така че множеството да може да го чуе. — Тъкмо казвах на другарите си тук, че според мен е крайно време няколко пясъчни бълхи да се пробват с това. — Той намигна и отправи омагьосваща усмивка на хилядите джинове, насядали около трибуната. Ето че отново беше привлекателният емир и Али чу доста жени да въздъхват. — Опитайте се да сдържите смеха си, умолявам ви.
Друг дев се приближи на коня си, понесъл дълъг пакет.
— Заповядайте, емире.
— Отлично — отвърна Мунтадир, а после отново се обърна към множеството. — Чух, че девите имат оръжие, което мисля, че на брат ми ще му е приятно да види. Скъпият ни Зейди толкова обича историята.
Той пое пакета, разви го и го протегна на брат си.
Дъхът на Али секна. Беше лъкът от светилището на афшина. Точно копие на оръжието, с което Дараявахуш го беше прострелял.
— Харесва ли ти, ахи? — В гласа на Мунтадир имаше жестоки нотки. — Отнема известно време, за да му свикнеш, но…
Той го вдигна неочаквано, опъвайки тетивата срещу Али.
Али се дръпна назад; движението го беше върнало обратно в онази нощ. Сребърният лък сияеше на светлината на горящия кораб, студените зелени очи на Дараявахуш бяха впити в него. Раздиращата болка, кръвта в устата му, заглушаваща писъка му, докато се опитваше да сграбчи ръката на Мунтадир.
Взря се в Мунтадир, виждайки пред себе си непознат, вместо брат си.
— Мога ли да заема нечий кон? — попита студено.
Девите начаса доведоха един и Али се метна на седлото. Животното затанцува неспокойно и той го притисна с бедра, когато то се надигна. Вероятно му бяха дали най-злонравния кон, който имаха.
— Мисля, че май не му харесват крокодилите — подигра се един от девите.
Някога Мунтадир би му се накарал грубо за подобна обида, знаеше Али. Сега брат му просто се присъедини към смеха.
— Е, нека дадем на Зейди минутка, за да свикне отново да язди кон. Различно е от ориксите в селото му. — Мунтадир извади стрела от колчана. — Иска ми се да изпробвам този лък.
И той препусна в галоп, а пясъкът хвърчеше под копитата на коня му. Когато наближи мишената, вдигна лъка, привеждайки се леко настрани, за да се прицели.
Стрелата се заби право в мишената и омагьосаната смола изригна в сини пламъци.
Али зяпна. Това не беше просто късмет. Множеството ръкопляскаше оглушително, изненаданата им наслада беше очевидна. Къде, за бога, Мунтадир се беше научил да стреля по този начин?
Отговорът дойде веднага. Джамшид. Али изруга под носа си. Естествено, че Мунтадир умееше да стреля; най-добрият му приятел беше един от най-добрите стрелци в Девабад — беше тренирал със самия афшин.