Мунтадир очевидно видя изумлението върху лицето на Али, защото върху неговото разцъфна триумф.
— Май все пак не знаеш всичко. — Той му подхвърли лъка. — Ти си наред, малки братко.
Али улови оръжието, при което сандалите му се хлъзнаха в стремената. Ала когато конят направи няколко неспокойни крачки, Али осъзна, че не само сандалите му се хлъзгаха. А цялото седло. Не беше достатъчно стегнато.
Прехапа устни. Ако слезеше, за да го провери, щеше да изглежда или параноичен, или така, сякаш не вярва на девите, които бяха оседлали коня.
Колкото по-бързо го направиш, толкова по-бързо ще свърши. Впи съвсем леко пети в коня. Това като че ли подейства за миг и конят пое в лек галоп. После обаче ускори хода, препускайки бясно към целта.
Можеш да го направиш, каза си Али отчаяно. Можеше да язди и да се бие с меч; лъкът бе само мъничко по-сложен.
Отново стисна коня с крака. Сложи стрела със сигурни ръце и вдигна лъка. Само че никога не се беше учил как да компенсира за движението на коня и стрелата мина унизително далече от целта.
Бузите му пламнаха, когато неколцина деви се разсмяха. Атмосферата вече бе неприкрито враждебна; очевидно се наслаждаваха да гледат как пясъчната бълха, която бе убила обичния им афшин, понася унижение от ръката на родния си брат, с оръжие, което им беше толкова скъпо.
Мунтадир взе лъка от него.
— Добър опит, Зейди — подхвърли с насмешлива искреност. Очите му искряха. — Да пробваме ли отново?
— Както пожелаеш, емире — изсъска Али.
Мунтадир отново препусна. Дори Али трябваше да признае, че има поразителен вид, докато черната му роба се развяваше зад него като крила от дим, а ярките цветове на тюрбана му блестяха на слънцето. Направи го със същата лекота — изправи се в седлото, обърна се назад и отново улучи мишената. Арената изригна в ръкопляскания, от групичка гезирци близо до земята долетяха възторжени възгласи. Али разпозна Тарик, братовчеда на Мунтадир, сред тях.
Погледът му се насочи към балкона с декоративните решетки над царската платформа. Дали Зейнаб беше там? Сърцето му се сви. Можеше да си представи как се чувства сестра му, докато гледа случващото се, след всичките й усилия да сдобри двамата си братя.
Мунтадир му подхвърли лъка по-силно, отколкото беше нужно.
— Успех.
— Върви на майната си.
Грубите думи се изплъзнаха от устата му в прилив на гняв и Али видя, че Мунтадир се сепна.
А после отново се усмихна и в очите му припламна злост.
— О, нима не ти харесва да те засрамват, Зейди? Колко странно, като се има предвид, че нямаш нищо против да го правиш на мен.
Али не се поддаде на провокацията и препусна, без да каже нито дума. Не можеше да язди толкова добре, колкото брат си, знаеше това. Можеше обаче да се обърне и да изпрати една проклета стрела. Опъна тетивата и се завъртя към мишената.
Направи го твърде бързо… и седлото се плъзна.
Той полетя заедно с него, пускайки лъка и вадейки крака от стремената. Плашливият кон реагира точно така, както, предполагаше, се бяха надявали девите — препусна още по-бързо, докато седлото се хързулваше все по-ниско. Али видя размазано петно от копита и земята твърде близо до лицето си. Неколцина души изпищяха.
А после всичко свърши. Али се приземи тежко по гръб и се претърколи, избягвайки на косъм да бъде смачкан от копитата на коня, който се отдалечи в галоп. Опита да си поеме въздух, който ударът бе изкарал от дробовете му.
Мунтадир скочи леко от коня си и вдигна изпуснатия лък.
— Добре ли си? — попита провлачено.
Али се изправи, потискайки ахването от болка. Усети кръв в устата си — беше си прехапал езика.
Изплю се на земята.
— Нищо ми няма.
Изтръгна лъка от ръцете на брат си и вдигна падналата стрела. След това тръгна решително към мишената.
Мунтадир го последва, лепнал се за него.
— Учудвам се, че не си тренирал повече с лъка. Нали знаеш колко си пада по стрелците твоята Бану Нахида.
Многозначителните думи се забиха по-дълбоко, отколкото би трябвало.
— Това няма нищо общо с мен — отсече разгорещено.
— Нима? — тихо отговори Мунтадир на гезирски. — Защото бих могъл да ти дам някой и друг съвет. Като брат на брат.
— Не се нуждая от съвети как да стрелям с лък.
— Кой казва, че говорех за стрелба? — подхвърли Мунтадир, докато Али опъваше тетивата. Гласът му беше убийствено тих, а думите му предназначени единствено за Али. — Говорех за Нахри.