Стрелата на Али се заби в стената. Вълна от смях посрещна провала му, но Али почти не забеляза. С пламнало заради инсинуацията лице той се обърна рязко към брат си. Само че Мунтадир вече беше до него, вземайки лъка от ръцете му.
Улучи мишената право в центъра, без да откъсва очи от Али.
— Вярвам, че аз печеля. — Той сви рамене. — Предполагам, имам късмет, че все пак няма да ми бъдеш кайд.
Али беше останал без думи. Беше по-наранен, отколкото бе вярвал, че би могъл да бъде, чувстваше се по-млад и наивен, отколкото се бе чувствал от години.
Мунтадир вече се извръщаше, сякаш за да се върне на платформата.
Али тръгна след него, навел победено глава, макар че в сърцето му бушуваше ярост. Мунтадир искаше да види обученото му в Цитаделата Аз?
Така да бъде.
Двамата се скриха от очите на множеството в сянката на стълбището само за секунда, ала то беше достатъчно. Али се нахвърли на брат си, запушвайки устата му с ръка, преди да бе успял да извика. Отвори с ритник вратата на един склад за оръжия, който знаеше, че се намира под стълбите, и блъсна Мунтадир вътре, затваряйки вратата след тях.
Мунтадир залитна и го изгледа яростно.
— О, да не би да имаш да ми кажеш нещо, лицемер такъв? Възнамеряваш да ми изнесеш лекция за добродетелност, докато…
Али стовари юмрук в лицето му.
Не даде всичко от себе си, но ударът беше достатъчно силен, за да накара Мунтадир да се олюлее. Той изруга и посегна към ханджара си.
Али го изби от ръцете му, но не посегна да го вземе. Вместо това блъсна силно брат си в насрещната стена.
— Какво, не трябваше ли аз да съм това? — изсъска. — Твоето оръжие?
Само че беше подценил гнева на брат си. Мунтадир се отскубна и му се нахвърли.
Двамата паднаха на земята и бойните инстинкти на Али го завладяха; беше прекарал твърде много години от живота си в Ам Гезира, за да не реагира мигновено. Претърколи се, грабна ханджара и прикова Мунтадир към земята.
Опря острието в гърлото на брат си, преди да осъзнае какво прави.
Когато понечи да дръпне ръка, Мунтадир го сграбчи за китката. Сивите му очи бяха обезумели.
— Давай — предизвика го и доближи острието до гърлото си. — Направи го. Абба толкова ще се гордее с теб. — Гласът му се прекърши. — Ще те направи емир, ще ти даде Нахри. Всички неща, които се преструваш, че не искаш.
Разтреперан, Али се мъчеше да намери отговор.
— Аз… аз не…
Вратата се отвори рязко и фигурите на Лубейд и Зейнаб се очертаха в прашната светлина. Али в миг пусна ханджара, но беше твърде късно. Сестра му хвърли само един поглед към двамата, проснати на пода, и в очите й лумна смесица от ярост и разочарование, от която майка им би се гордяла.
— Благодаря ти, че ми помогна да открия братята си — заяви тя на Лубейд. — Ако нямаш нищо против, остави ни насаме за миг…
Лубейд вече отстъпваше назад.
— На драго сърце!
И той затвори вратата след себе си.
Зейнаб си пое дълбоко дъх.
— Веднага се дръпнете един от друг. — Двамата принцове побързаха да се подчинят, а тя продължи разярено: — А сега някой от вас ще бъде ли така добър да ми обясни какво, за бога, се случи току-що на арената?
Мунтадир изгледа яростно Али.
— Зейди научи за Насир и си изгуби ума.
— Все някой трябваше да го направи — сопна се Али. — И да не си посмял да ми се правиш на невинен! Да не мислиш, че не знам, че седлото ми беше разхлабено? Можеше да ме убиеш!
— Не съм докоснал проклетото ти седло! — озъби се Мунтадир и се изправи. — Не може да настроиш половината град срещу себе си, а после да се учудваш, когато някой се опита да те саботира. — Лицето му се разкриви в нов пристъп на ярост. — И как смееш да ме обвиняваш в каквото и да било. Поне дузина пъти се опитах да ти кажа да ме оставиш на мира, а после ти ме нарече страхливец пред абба, при положение че всичко, което се опитвам, е да оправя бъркотията, която ти забърка!
— Опитвах се да защитя Зейнаб и за това ти ме унижи пред цялата арена! — Болка се надигна в гласа на Али. — Обиди Нахри, остави приятелите си да ме наричат крокодил… — Болеше дори да го изрече. — Господи, в това ли те е превърнал абба? Толкова отдавна ли го имитираш, че жестокостта е автоматичната ти реакция?
— Достатъчно, Ализейд — заяви Зейнаб, когато Мунтадир потръпна, сякаш Али го беше ударил. — Може ли Зейнаб да каже нещо, след като очевидно моето бъдеще е станало причина за тази най-нова караница?
— Извинявай — измърмори Али и млъкна.
— Благодаря — отвърна тя жлъчно, а после въздъхна и отметна воала, който беше носила пред Лубейд. В гърдите на Али се надигна вина. Сестра му изглеждаше изтощена, повече, отколкото я беше виждал някога. — Знам за Насир, Али. Не ми харесва, но не е нужно да се развихряш, преди дори да си говорил с мен. — Тя погледна към Мунтадир. — Какво каза абба?