Мунтадир простена.
— О, Зейнаб, не и ти. — Прекоси стаята и зарови из един сандък; извади малка сребърна бутилка и я отвори. — Това алкохол ли е? Защото искам да бъда съвсем пиян, когато абба научи, че децата му кроят преврат в шибан килер.
— С това се полират оръжия — побърза да каже Али.
Зейнаб отиде при Мунтадир и бутна шишето от ръцете му, докато той все още се взираше преценяващо в него.
— Престани. Просто ни чуй за миг. Заедно, тримата може би притежаваме нужната подкрепа. Ако представим обединен фронт, на абба ще му бъде трудно да ни се противопостави. Ще се наложи да привлечем мнозинството от благородниците и почти всички в Цитаделата на своя страна, но подозирам, че онези, чиито сърца не са податливи, ще открият, че кесиите им са.
— Мислиш ли, че бихме могли да го направим? — попита Али. — Вече похарчихме доста за болницата.
— Малки братко, ще се изненадаш от това колко далеч можеш да стигнеш само с илюзията за богатство, дори ако изпълнението на обещанията ти отнеме повече време — отвърна Зейнаб надменно.
— Аяанлийско злато — подхвърли Мунтадир язвително. — Е, досещам се на кого ще се падне престолът.
— Не. — Идеи се оформяха в главата на Али, докато говореше. — Не знам кой би трябвало да управлява, нито как, ала бъдещето на Девабад трябва да бъде определяно и от други гласове, освен нашите. Може би повече от един глас. — Той замълча, мозъкът му препускаше. — Нахидите… те са имали съвет. Навярно бихме могли да опитаме нещо подобно.
— В Девабад има много гласове, които не са настроени особено благосклонно към нас, Али. Започнеш ли да поделяш властта ни с други, като нищо ще се озовем прогонени обратно в Ам Гезира.
— Достатъчно — скара се Мунтадир и на двамата; погледът му шареше наоколо. — Стига сте заговорничили. Ще си докарате смъртта, и то за нищо. Абба не може да бъде свален, освен ако не му бъде отнет печатът на Сулейман. Имате ли някаква представа как да го направите?
— Не — призна си Али. Не беше помислил за пръстена с печата. — Искам да кажа, той не го носи на ръката си. Предположих, че го държи заключен на сигурно място, или…
— В сърцето му е — каза Мунтадир направо.
Али зяпна. Подобно нещо и през ум не му беше минавало.
Зейнаб се съвзе първа.
— Сърцето му? Печатът е в сърцето му?
— Да. — Мунтадир местеше поглед между тях с мрачно изражение. — Разбирате ли? Печатът на Сулейман не може да бъде взет, освен ако не сте готови да убиете баща ни, за да го направите. Готови ли сте да платите подобна цена?
Али се опита да пропъди тази шокираща информация.
— Печатът на Сулейман не би трябвало да има значение. Не и за това. Да лишиш своите граждани от магията им, не е власт, която един политически лидер би трябвало да притежава. Целта на печата е била да помогне на Нахидите да лекуват събратята си и да се противопоставят на ифритите. И когато дойде време той да бъде предаден отново… онзи, комуто принадлежи пръстенът, не е в тази стая и вие много добре го знаете.
Ред беше на Зейнаб да простене. Стисна основата на носа си, а лицето й придоби изражение на безсилно раздразнение.
— Али…
Мунтадир махна грубо между тях.
— Сега вече вярваш ли ми? — попита той Зейнаб. — Казах ти, че е хлътнал по нея.
— Не съм хлътнал по нея!
Някой заблъска по вратата, а после я отвори рязко. Беше Лубейд.
— Али, емир Мунтадир! — каза той запъхтяно, подпирайки се на коленете си, докато се мъчеше да си поеме дъх. — Трябва да дойдете, бързо.
Али скочи на крака.
— Какво не е наред?
— Нападение над процесията на девите.
22. Нахри
Нахри не би го признала пред него, но може би в думите на Картир за това, че навастемската процесия е забавна, имаше известна доза истина.
— Анахид! — долетя поредният вик под нея. — Анахид Благословената!
Нахри се усмихна срамежливо под чадора си и направи благославящ жест над множеството.
— Нека огньовете горят ярко за вас! — провикна се тя в отговор.
Утрото бе почти невъобразимо прекрасно, по яркосиньото небе нямаше и помен от облаче. Нисрийн и групичка смеещи се жени деви я бяха събудили няколко часа преди зазоряване с млечни сладки и чай с дъх на пипер, измъкнали я бяха от леглото въпреки сънените й протести и я бяха облекли в мека, простичка рокля от небоядисан лен. Още преди слънцето да изгрее, се бяха присъединили към развълнувана и бързо увеличаваща се тълпа деви на градското пристанище, за да посрещнат изгрева. Докато първите бледи лъчи се разливаха по небето, те запалиха пъстри маслени лампи от прозрачна навосъчена хартия с формата на лодки и ги пуснаха в езерото — грейнали с бледорозова светлина на утринното слънце, те бяха превърнали водата в огромен ослепителен олтар.