— Ще й изпратя съобщение, когато се върнем в палата.
Изпъна се и погледна напред, опитвайки се да се ориентира.
Изглежда, че почти бяха стигнали майдана.
Почти излязохме от Шафитския квартал. Нахри се изчерви, мразейки това колко бързо бе дошла тази мисъл… както и последвалото я облекчение. Тревогата на Али й се беше сторила искрена, ала бе трудно да отдели предупреждението му от останалата част на разговора им, а това бе нещо, за което отказваше да мисли точно днес.
Погледът й се плъзна по множеството. То се състоеше предимно от деви, макар че имаше доста чистокръвни от останалите племена, които се притискаха до барикадите, размахваха искрящи бенгалски огньове и се черпеха със сладкиши и бира. Редица войници ги разделяше от шафитските зяпачи, много от които също надаваха възторжени възгласи, макар да ги удържаха назад.
Нахри усети как я жегва чувство на вина. Това не беше правилно, въпреки заплахата. Щеше да види дали не може да организира някакво допълнително тържество за шафитите като компенсация.
Намести се върху дървеното шеду, придърпвайки чадора над заоблените си уши. Дрехата беше необикновено и благословено лека — днес нямаше тежки златни орнаменти кацнали върху главата й. Съшит от пластове коприна толкова деликатни, че бяха почти прозрачни, боядисани в пъстър набор от цветове, чадорът беше направен така, че да прилича на крилата на шеду. Нахри повдигна лице към слънцето, наслаждавайки се на радостното бъбрене на децата деви наоколо.
Ще ми се Дара да можеше да го види. Мисълта се появи в главата й, неканена и неочаквана, и все пак, колкото и да беше странно, не я изпълни с обърканата смесица от чувства, с която я изпълваха обикновено спомените за Дара. Двамата с Дара може и да имаха напълно различни идеи за бъдещето, ала не можеше да не се надява, че афшинът би се гордял да я види върху дървеното шеду.
Движение напред привлече вниманието й; група деви на коне се приближаваха, за да се присъединят към процесията. Нахри се усмихна широко, разпознала Джамшид сред тях. Помаха му, улавяйки погледа му, а той повдигна шапката си в поздрав и посочи коня под себе си с широка, щастлива усмивка.
Отекна силен гръм, експлозивен тътен, едновременно странен и далечно познат. Бог знае какво беше. Някой дев сигурно беше измагьосал комплект летящи барабани.
Звукът се разнесе отново, този път — последван от вик… а после писък, придружен от облак бял дим, изригнал от един балкон насреща.
Нещо тъмно се блъсна в резбования парапет над главата й.
Нахри извика от изненада и закри главата си с ръце, за да се предпази от посипалите се парчета дърво. Нещо се раздвижи на балкона, проблесна метал, а после изригна още една експлозия от бял дим.
Акиса я дръпна рязко от шедуто.
— Легни долу! — изкрещя и се хвърли върху Нахри.
В следващия миг шедуто се пръсна, когато друг летящ предмет се удари в главата му с такава сила, че я строши. Зашеметена, затисната от Акиса върху дървената палуба, Нахри лежеше неподвижно. Чу още писъци, а после нови трясъци.
Изстрели, разпозна ги най-сетне, когато спомените й от Кайро се събудиха. Тежките турски топове, смъртоносните френски мускети… неща, които едно египетско момиче като нея, живеещо на улиците и мъчещо се да избягва властите, не беше докосвало, но които бе виждало и чувало много пъти. Оръжия, които джиновете почти не познаваха, спомни си, виждайки отново страха на Али, когато бе вдигнала пистолета в къщата на семейство Сен.
Разнесе се нов изстрел, който улучи основата на колесницата.
Целят се в мен, осъзна Нахри. Опита се да отмести Акиса от себе си.
— Мен искат! — изкрещя. — Трябва да махнеш децата от тук!
Някакъв предмет падна с трясък върху дървената палуба, на една ръка разстояние от лицето й. Нещо като напукана керамична кана, в която беше натъпкан горящ парцал. Нахри долови острата миризма на бор и катран. Гъста, тъмна течност потече от каната и докосна пламъците.
Огненото кълбо, което изригна, опърли лицето на Нахри. Инстинктивно, тя се претърколи, издърпвайки шокираната Акиса на крака. Късчетата от мозайката си дойдоха по местата в главата й с ужасяваща яснота. Пълните с катран гърнета и необузданите пламъци й бяха познати от най-ужасните истории на племето й за шафитите.
— Ромейски огън! — изкрещя, мъчейки се да достигне момиченцата. Друго гърне падна на улицата и огънят обгърна двама ездачи толкова бързо, че нямаха време дори да изпищят. — Бягайте!
И ето че настъпи хаос. Тълпата наоколо се пръсна, хората се блъскаха, за да избягат от разпростиращите се пламъци. Нахри чу войниците от Царската стража да викат, мъчейки се да наложат ред, а зулфикарите им искряха на светлината.