Нахри потисна паниката си. Трябваше да спасят децата. Двете с Акиса бързо ги отведоха в другата част на колесницата. Деви на коне вече бяха хвърлили въжета, мъже се катереха, за да им помогнат да слязат.
Акиса я сграбчи за яката.
— Вода! — каза настойчиво. — Къде е най-близката помпа?
Кашляйки, Нахри поклати глава, мъчейки се да си спомни.
— Водата не действа срещу ромейския огън.
— Какво тогава действа?
— Пясък — прошепна Нахри, оглеждайки с усилващ се ужас влажните каменни улици и дървените постройки наоколо.
Пясъкът беше единственото, с което мъгливият Девабад не разполагаше в изобилие.
Акиса отново я дръпна рязко надолу и метално топче се удари в дървото там, където беше главата й допреди миг.
— Там горе са — предупреди тя, махвайки с глава към един балкон. — Трима.
Нахри се престраши да погледне бързичко. Трима мъже се бяха навели зад дървените решетки, двама от тях бяха въоръжени с нещо, което приличаше на мускети.
В гърдите й лумна ярост. С крайчеца на окото си зърна агниваншийски войник с лък да се катери бързо по дърветата от злато и скъпоценни камъни на съседната колесница. Той се изтегли върху един от клоните, слагайки стрела в тетивата със същото движение.
Разнесе се вик и един от нападателите падна от балкона със стрела в гърба. Стрелецът се прицели в другите двама.
Взрив от мускета го събори. Нахри извика, а той се строполи мъртъв на земята. Лъкът се търкулна от ръцете му.
— Наведи се, Нахри! — изкрещя Нисрийн, привличайки вниманието й в същия миг, в който поредният изстрел се заби в палубата, а последното дете беше свалено от колесницата.
Нахри скочи и тласкана от Акиса, се втурна да бяга, докато колесницата се разцепваше на две от горещината на разпростиращите се пламъци.
Групичка деви я издърпаха сред себе си. Нисрийн смъкна трескаво отличителния й чадор.
— Отведете Бану Нахида от тук — нареди тя.
— Не, почакайте… — опита се да възрази Нахри, докато нечии ръце я качваха върху един кон.
През една пролука в тълпата зърна Джамшид. Той препускаше — опасно бързо, — стиснал седлото с една ръка, докато с другата се протягаше, за да вдигне лъка от земята.
Глинено гърне с ромейски огън го удари право в гърба.
— Джамшид! — Нахри се хвърли напред, докато той падаше от коня. Връхната му дреха гореше, пламъци танцуваха по гърба му. — Не!
Изведнъж всичко сякаш тръгна съвсем бавно. Кон без ездач изтрополи покрай нея, въздухът натежа от мириса на пушек и кръв. Нахри едва се удържаше да не припадне, разкъсани тела, счупени кости и отслабващи удари на сърца около нея заплашваха да надвият нахидските й сетива. Улиците, които предците й бяха построили грижливо, горяха, поглъщайки бягащите участници в парада. Напред, Джамшид се търкаляше по земята, в обречен опит да угаси пламъците, разпростиращи се по връхната му дреха.
Ярост и отчаяние се надигнаха в нея. Тя се изтръгна от девите, които се опитваха да я отведат надалече.
— Джамшид!
Непоколебима решителност й помогна да се добере до мястото, където той се гърчеше на земята. Без да я е грижа дали се излага на опасност, Нахри сграбчи здравия ръб на яката му и смъкна пламналата връхна дреха от него.
Той изпищя — материята беше обелила голяма част от кожата на горната половина на гърба му, оставяйки плътта му окървавена и оголена. Ала то беше за предпочитане пред това да бъде погълнат от ромейски огън… не че имаше значение — двамата бяха обградени, пламъците се разпростираха хищно по околните сгради.
Тежък предмет се разби на земята пред нея — бяха останките от горящото шеду, което беше яздила, подражавайки на предците си. Ала докато гледаше хаоса наоколо, Нахри усети, че се задушава от безпомощност. Тя не беше Анахид. Не беше афшин.
Нямаше представа как да спаси хората си.
Афшин… като взрив от светлина, един от последните й спомени от Кайро се завърна пред очите й: застанал насред гробовете в човешката й родина, воинът с поразителните зелени очи, чието име тогава все още не знаеше, вдигна ръце и призова буря.
Пясъчна буря. Дъхът на Нахри секна. Създателю, момя те! — отправи тя молитва. — Помогни ми да спася града си.
Пое си дъх и наведе глава. Оставяйки се на инстинктите си, тя се опита да види града, сякаш беше пациент, опита се да си представи пръстта между камъните на калдъръма му и прахта, събираща се по ъглите.