Нищо.
Джамшид избухна в сълзи.
— Сърцето й — ридаеше той.
Не. Нахри се взираше в своята наставница с изумено вцепенение. Нисрийн не можеше да е мъртва. Жената, която я беше научила как да лекува, не можеше да бъде единствената, на която не бе в състояние да помогне. Жената, която, въпреки многобройните им разногласия, бе най-близкото подобие на майка, което Нахри бе имала някога.
— Нисрийн — прошепна тя. — Момя те.
Опита отново. Магията избликна от ръцете й, но не направи нищо. Сърцето на Нисрийн бе спряло, кръв и мускули застиваха, докато ярките светлинки в главата й бързо угасваха… Уменията на Нахри ясно й казваха онова, което сърцето й отказваше да приеме.
Нисрийн си беше отишла.
23. Нахри
Али отвори рязко вратата на болницата, сграбчвайки първия, който му се изпречи на пътя.
— Бану Нахида! Къде е тя?
Окървавеният Паримал се сепна и едва не изпусна таблата с материали. Али побърза да го пусне.
Изражението на Паримал беше мрачно.
— В главната зала. Не е пострадала, но е наистина лошо, принце. Има много загинали.
Това Али вече знаеше. Двамата с Мунтадир се бяха втурнали към процесията, ала по улиците цареше хаос и когато най-сетне пристигнаха, научиха, че Нахри е в болницата и лекува пострадалите.
Мунтадир бе останал, за да помогне на Джамшид да въведе някакво подобие на ред, а Али се бе отправил към болницата, прекосявайки развалините на тържеството, превърнало се в клане, с нарастващо отчаяние. Мъртвите лежаха там, където бяха паднали, оцелелите все още покриваха телата им със савани. Али преброи поне петдесетима.
Една от жертвите, мрачно му каза Джамшид, вече беше отнесена тихомълком във Великия храм, безжизненото й тяло беше покрито с чадора на самата Бану Нахида. Името на Нисрийн беше проболо Али в сърцето, мащабите на извършеното днес насилие бяха почти невъобразими.
— Може ли да попитам… — Паримал беше приковал очи в него; изглеждаше така, сякаш се колебае и мъничко му се повдига. — Нападателите… откриха ли ги?
Али срещна погледа му, давайки си отлично сметка какво го пита. Същата ужасна молитва отекваше и в най-тъмната част от собственото му сърце.
— Били са Шафити — отвърна тихо. — До един.
Раменете на Паримал увиснаха, лицето му помръкна.
— О, не — прошепна. — Ужасно е, но се бях надявал…
— Знам. — Али се прокашля. — Къде е тя?
Паримал кимна наляво.
— Главната стая за прегледи.
Али забърза натам по коридорите, чието изграждане лично беше надзиравал. С нетърпение беше очаквал да види болницата в действие, ала, Господи… не по този начин.
Залата за прегледи беше претъпкана, стоте постели бяха заети, а върху вълнени одеяла на пода лежаха още пациенти. Почти всички бяха деви. Али зърна Нахри, приведена над едно момченце, което плачеше в прегръдките на майка си. В ръцете си Нахри държеше форцепс и като че ли вадеше парчета дървен шрапнел от кожата му. Али я видя как докосна лицето на момчето, преди да се изправи бавно; изтощение струеше от всяка гънка на тялото й. Тя се обърна.
В мига, в който очите й срещнаха неговите, лицето й посърна от скръб. Раздиран от болка, Али се втурна към нея. Нахри поклати глава, треперейки, изглеждаше така, сякаш беше повикала на помощ и последната си капчица сила, за да не се разплаче.
— Не мога — каза задавено. — Не тук.
Безмълвно, Али я улови за ръка. Тя не се възпротиви, оставяйки го да я изведе навън, в градината. Едва бяха затворили вратата и тя се разрида.
— Убиха Нисрийн — хлипаше. — Простреляха я, а аз не можах да сторя нищо. Не можах…
Али я взе в прегръдките си. Нахри заплака още по-силно и двамата се отпуснаха на земята.
— Тя ме научи на всичко — хълцаше Нахри между риданията си. — Всичко. А аз не можах да сторя нищичко, за да я спася. — Мощна тръпка разтърси тялото и до неговото. — Боеше се, Али. Видях го в очите й.
— Толкова съжалявам, Нахри — прошепна Али, неспособен да намери думи. — Толкова много съжалявам.
Не знаейки какво друго да направи, той просто я държеше в прегръдките си, а сълзите й попиваха в дишдашата му. До болка му се искаше да стори нещо, каквото и да е, за да оправи това поне малко.
Не беше сигурен колко дълго бяха стояли така, когато се разнесе призивът за следобедната молитва. Али затвори овлажнелите си очи, оставяйки гласа на мюезина да го залее и да укрепи малко духа му. Днешното нападение беше ужасно, ала все още пееха езана. Времето в Девабад не беше спряло и от тях зависеше да не допуснат тази трагедия да срине града.