Какво ли щяха да причинят на шафитите заради посяната днес гибел?
Ще се вдигнат на война. Това беше постоянната тревога на баща му, знаеше Али. Девите и шафитите съставляваха по-голямата част от жителите на Девабад, превъзхождайки числено останалите джинове, и Царската стража може би нямаше да успее да ги спре. Гасан може би дори нямаше да ги остави да се опитат да ги спрат; Царската стража щеше да бъде изпратена, за да охранява останалите квартали, да пази чистокръвните племена на джиновете, докато „огнепоклонниците" и „мръснокръвните" водеха последната си битка.
Ала първият му инстинкт ще бъде да спре това. Да смаже брутално всичко, което би могло да ескалира.
Вратата се отвори отново и Суба се присъедини към тях, поемайки си дълбоко дъх.
— Не мислех, че някога ще видя нещо по-ужасно от нападението над лагера — призна си вместо поздрав. — Не мога да си представя какви демони са планирали подобно нещо. Да нападнеш парад, пълен с деца…
Самите те преди няколко години са били деца. Али беше сигурен, че станалото днес водеше до „Танзим". Неколцината изгубени души, които бяха видели как убиват техния шейх, как опожаряват тяхното сиропиталище и как осиновените им братя и сестри умират в девабадското езеро, както му беше казала сестра Фатумай.
— Мисля, че засега оцелелите са извън опасност — продължи Суба; изражението й бе угрижено. — Ще ми се да бях там — промълви тихо. — Лейди Нисрийн… вероятно бих могла да извадя куршума.
— Моля те, недей да го казваш на Нахри — бързо се обади Али.
Суба поклати глава.
— Виждам, че вече започва да си го мисли. Когато загубиш пациент по този начин, никога не преставаш да се чудиш какво би могъл да направиш различно. А когато това е някой, когото обичаш…
Али потръпна.
— Ще останеш ли с нея? — помоли. — С Нахри?
— Къде отивате?
Али се поколеба.
— В Цитаделата — реши най-сетне. Не беше добре дошъл в болницата, а нямаше доверие на баща си да не го хвърли зад решетките, ако се върнеше в палата. — Искам да видя какво бихме могли да сторим, за да попречим на хората да се хванат за гушите, докато се опитваме да открием кой е отговорен за това.
Акиса присви очи.
— Имаш ли право да влизаш в Цитаделата?
Али си пое дълбоко дъх.
— Мисля, че ни предстои да открием точно колко съм популярен сред Царската стража.
Войниците на портата не му попречиха да влезе; всъщност по лицата на неколцина се изписа неприкрито облекчение.
— Принц Ализейд — поздрави го първият мъж. — Мир вам.
— И на теб мир — отвърна Али. — Кайдът тук ли е?
Мъжът поклати глава.
— Изпуснахте го. Току-що тръгна към палата. — Той замълча за миг. — Изглеждаше разстроен. Изхвърча оттук заедно с няколко от най-висшите офицери.
Стомахът на Али се сви; не знаеше какво да мисли за това. Кимна и продължи напред, навлизайки в сърцето на Цитаделата, място, което в много отношения му беше по-истински дом, отколкото палатът. Кулата му се извисяваше гордо, грейнала под лъчите на залязващото слънце.
Близо до входа групичка гезирски офицери спореха шумно над един разгънат свитък. Али познаваше всичките, особено Дауд, офицера, който при пристигането му в Девабад му беше благодарил така сърдечно за помощта, която Али беше оказал на родното му село.
— Принц Ализейд, слава на Бога — каза Дауд, когато го зърна.
Али се приближи предпазливо, давайки знак на Лубейд и Акиса да останат назад. Сега беше тук като войник, не цивилен гражданин от далечните земи на Ам Гезира.
— Кайдът е отишъл в палата?
Дауд кимна.
— Получихме заповед от царя, която го обезпокои.
— Каква заповед? — попита Али, обзет от мигновена тревога.
Отговори му Баргаш, един от по-гръмогласните и дръзки капитани:
— Иска да сравним със земята квартала, в който стана нападението. Не е нужно. Намерихме шафитите, които са живели в апартамента, откъдето беше извършено нападението, с прерязани гърла. Нападателите явно са ги убили. Самите те също са мъртви! Заповядват ни да изколим стотици шафити без никаква причина, освен…
— Достатъчно — прекъсна го Абу Нувас. — Когато си се присъединил към Стражата, си дал клетва да се подчиняваш на царя.
— Не точно в това се е заклел — поправи го Али. — Дал е клетва да служи на Бог и на сигурността на хората си. Шафитите също са едни от нас.
Абу Нувас го изгледа с раздразнение.
— При цялото ми уважение, принц Ализейд, вие нямате никаква власт тук. Дори не би трябвало да бъдете тук. Бих могъл да наредя да ви съпроводят до палата, ако желаете.