— Болницата? — попита той, а в сърцето му се надигна тревога. — Бану Нахида…
— Току-що си беше тръгнала — отвърна Дауд. — Заедно с великия везир и сина му. Очевидно са бързали. Разположихме войници пред болницата, но съгласно заповедите ти, никой от тях няма да влезе вътре. Освободената робиня Разу охранява входа и заплашва да превърне в паяк всеки, който я ядоса.
Дауд изрече последните думи, като се оглеждаше неспокойно, сякаш очакваше Разу да се появи и да го превърне в насекомо на място.
— Добре. Искам на всички да бъде ясно, че ако дори един дев пострада от ръката на някой от хората ни тази нощ, лично ще екзекутирам виновника.
От мисълта за ранените деви, които все още бяха в болницата, му се повдигаше. С какъв ли ужас бяха научили, че са хванати като в плен там, докато кварталите наоколо са се разбунтували под водачеството на Убиеца на афшини.
Погледът му падна върху бюрото на Уаджид. Тъй като се нуждаеше от достъп до изобилието от градски карти тук, Али беше сложил ръка на кабинета на кайда, но да го направи, бе като да отреже парче от собственото си сърце. Невъзможно бе да стои в тази стая, без да си спомня часовете, които бе прекарал, разигравайки битки с пръчки и камъчета като дете, докато кайдът работеше на бюрото си. Беше прочел всички книги тук, проучил бе всяка диаграма на битка, а Уаджид го беше изпитвал с много по-топла привързаност, отколкото собственият му баща беше проявявал някога.
Никога няма да ми прости за това, знаеше Али. Уаджид беше верен на баща му, най-близкият му другар, откакто двамата бяха израснали заедно.
Той се обърна към Лубейд.
— Наистина ли мислиш, че Акиса може да се промъкне в харема?
— Мисля, че Акиса може да направи, общо взето, всичко, което си науми — отвърна Лубейд. — Вероятно по-добре, отколкото ти или аз.
Добре. Искаше Акиса да отнесе писмо на Зейнаб; сестра му щеше поне да се опита да му помогне, сигурен беше в това.
— Ако е рекъл Бог, сестра ми може да убеди Мунтадир да ни подкрепи.
— А после? — Лубейд скръсти ръце. — Ти взе властта над Цитаделата. Защо би я предал на когото и да било, най-малкото пък на брата, с когото от месеци сте в конфликт? — Погледът му стана настойчив. — Хората не излизат по улиците, за да направят Мунтадир цар, Али.
— Не го правя, за да стана цар. Искам брат ми и сестра ми на своя страна. Нуждая се от тях на своя страна.
Али беше сигурен, че баща му има план, в случай че той се разбунтува и превземе Цитаделата. Ясно бе дал да се разбере, че се противопоставя на царя, а за никого не беше тайна, че се радва на симпатиите на войниците, с които беше израснал. Познаваше баща си — невъзможно бе да не е измислил стратегия за неговото обезвреждане.
Ала за Мунтадир, неговият напълно лоялен емир? За принцеса Зейнаб, светлината на очите му? Али подозираше, че реакцията на баща му ще бъде по-несигурна, по-бавна и емоционална. Той може и да беше сложил ръка на Цитаделата, ала успехът зависеше от брат му и сестра му. Животът му зависеше от брат му и сестра му. Беше изложил своите условия на баща си (в писмо, в което посочваше стъпките, които искаше да предприеме, за да осигури безопасност, докато разследват нападението), ала знаеше, че от мига, в който нареди на мюезините да оповестят плановете на Гасан за шафитите, връщане назад нямаше. Баща му нямаше да прости подобно погазване на лоялността.
— Моля се брат ти да притежава повече здрав разум, отколкото ти. — Беше Абу Нувас, завързан на пода и побеснял. Али беше накарал да го доведат в, както подозираше, обречен опит да научи какво би направил баща му сега. — Ти, безочлив глупако. Би трябвало да отидеш сам при баща си, вместо да накараш да прочетат онези обвинения на глас. Не така постъпва племето ни.
— Бих казал, че доста голям брой гезирци очевидно не споделят мнението ти — отвърна Али. — Както и по-голямата част от Цитаделата.
Абу Нувас изпръхтя.
— Ти предложи да увеличиш двойно надницата им. На твое място не бих се изживявал като някакъв високоморален герой, принц Ализейд.
— Баща ми сгреши, когато избра да остави войниците си гладни, вместо да накара богаташите да плащат онова, което е справедливо.
Али потропа неспокойно с пръсти по писалището. Нямаше кой знае какво да прави, освен да чака отговор от палата, и минутите се точеха като часове.
Би трябвало да им се наслаждаваш — помисли си мрачно. — Много е възможно да се окажат последните от живота ти. Закрачи напред-назад пред широкия прозорец, обмисляйки възможностите пред себе си. Трябва да наближаваше полунощ.