Две мухи прелетяха лениво покрай лицето му. Той ги прогони с махване на ръка, ала вниманието му беше привлечено от някакво движение отвън, както и усилващо се жужене. Той пристъпи по-близо до перваза.
Лубейд се присъедини към него.
— Какво е това?
Али не отговори. Беше също толкова изненадан, колкото и приятелят му. Над езерото се събираха стотици, навярно дори хиляди мухи, жужаха и се стрелкаха насам-натам, докато се издигаха все по-високо във въздуха, насочвайки се на рояци към града.
Още няколко влетяха през прозореца. Лубейд улови една в шепите си и я разтърси, за да я зашемети. Насекомото падна неподвижно върху перваза.
— Прилича на пясъчна муха, като онези у дома. — Лубейд я побутна с пръст и тя се превърна в пепел. — Измагьосана пясъчна муха?
Али се намръщи, прокарвайки пръст по останките от насекомото.
— Кой би си направил труда да измагьоса огромен рояк пясъчни мухи?
Възможно ли бе това да е някаква странна навастемска традиция, за която не знаеше? Наведе се през прозореца и загледа как и последните мухи прелитат над езерото и навлизат в града.
А после се вкамени. Скрито от рояците над него, нещо друго се бе раздвижило, нещо, което изобщо не би трябвало да се движи. Али отвори уста, за да извика.
Нечие присъствие се пробуди с гръм в главата му.
Рухна на колене, борейки се за въздух, а светът посивя. Стисна черепа си, крещейки от болка, докато тялото му се обливаше в пот. Писък, който не беше писък, неотложно предупреждение на език без думи, изсъска в ума му, подтиквайки го да бяга, да плува, да се махне.
Изчезна почти толкова бързо, колкото бе дошло. Лубейд го държеше, викаше името му, докато той се подпираше на перваза.
— Какво стана? — питаше Лубейд, разтърсвайки рамото му. — Братко, говори с мен!
Внезапно всички мухи в стаята паднаха мъртви, заваля дъжд от пепел, трополящ около тях. Али почти не забеляза, приковал поглед в прозореца.
Езерото се движеше.
Мъртвата вода потрепери, отърси се от неподвижността си и езерото затанцува, вълнения и течения играеха по повърхността му. Али примига, убеден, че очите му погаждат номер.
— Али, кажи нещо!
— Езерото — прошепна той. — Те се върнаха.
— Кой се върна? За какво… — Гласът на Лубейд секна. — Какво, за бога, е това? — извика.
Водата се надигаше.
Извиси се над земята в развълнувана маса, връхлитаща черна течност, която се отдръпна от брега, оставяйки след себе си разкаляно легло от неравни пукнатини и костите на древни корабокрушения. Издигаше се все по-високо и по-високо, закривайки звездите и планините, докато се извисяваше над града.
Оформиха се грубите очертания на влечугова глава, зейналата й паст разкриваше искрящи остри зъби. Гръмовният рев, който последва, разтърси Али до кости, изтръгвайки уплашени викове от стражите под тях.
Беше прекалено потресен, за да стори каквото и да било, освен да се взира изумено в невъзможността пред себе си.
Превърнаха река Гозан в звяр, змия с размерите на планина, която се надигна, за да завие срещу луната. Привидно нелепата история на един сега мъртъв афшин и момичето, което се бе обявило за дъщеря на Маниже, пробяга в главата му, докато езерният звяр изрева в небето.
А после се обърна рязко, ужасяващото му лице беше насочено право към Цитаделата.
— Бягай! — изкрещя Лубейд и го издърпа на крака. — Навън!
Последва мощен трясък, а после подът се огъна под него.
Стаята се завъртя и Али полетя във въздуха.
Блъсна се силно в насрещната стена и ударът изкара въздуха от дробовете му. Зърна нещо да проблясва през прозореца, черната вода придойде…
А после Али бе връхлетян от мрак.
26. Нахри
Нахри се взираше яростно в стражите.
— Страшно ме бива с физиономиите — предупреди ги. — Бъдете сигурни, че няма да забравя вашите.
Единият от мъжете изхихика.
— Да те видим как ще се измъкнеш от въжетата.
Кипяща от ярост, Нахри отново закрачи напред-назад по ниския каменен парапет. Тя и все още изпадналият в безсъзнание Каве е-Прамух бяха завлечени обратно в палата и хвърлени, за да изчакат царя, в един павилион, високо на стените, гледащи към езерото. Това бе същото място, където някога бе наблюдавала звездите заедно с Али, макар че сега нямаше и помен от скъпите мебели и разкошното пиршество, които си спомняше. Вместо това бяха сами заедно с четирима въоръжени до уши гезирски воини, чиито очи не се откъсваха от нея.