Нахри спря на ръба, загледана в далечната, смъртоносна вода, докато се опитваше да смъкне въжетата по-ниско. Изгарящият допир на желязото, с което бяха подплатени, я накара да потръпне. Ала много по-ужасно от болката беше усещането за безпомощност. Струваше й се, че с Каве са тук от часове; гледаше как небето придобива мастиленочерен цвят, докато отвеждаха Джамшид бог знае къде.
Неподвижното езеро привлече погледа й. Ако не беше прокълнато, би се изкушила да потърси свободата си, като скочи в него. Щеше да падне отвисоко и вероятно щеше да си счупи някоя и друга кост, но тя беше Нахида. Винаги можеше да се изцели.
Само че то е прокълнато и ще те разкъса на хиляди парченца. Обзета от безсилно раздразнение, тя му обърна гръб, мъчейки се да потисне порива да изгори нещо.
Изражението върху лицето й очевидно беше красноречиво.
— Умната, огнепоклоннице — предупреди я един от стражите. — Вярвай ми, като ти казвам, че никой от нас няма и грам търпение за курвата на Бича.
Нахри се изпъна като стрела.
— Наречи ме така още веднъж и ще се погрижа да не доживееш зората.
Мъжът начаса пристъпи към нея, сложил ръка върху дръжката на зулфикара си, но един от другарите му изсъска предупреждение на гезирски и го дръпна назад.
— Бану Нахида?
Слабият глас на Каве долетя откъм мястото, където той се бе свлякъл до стената.
Забравяйки гезирския страж, Нахри бързо отиде при него. Беше отворил очи и имаше замаян вид. Неспособна да го излекува, Нахри бе принудена да се задоволи с това да откъсне ивица от ризата му и да превърже главата му. Кръв се беше просмукала през плата на черни петна.
— Добре ли си? — попита настойчиво.
Каве докосна главата си и потръпна.
— Аз… така мисля. — Надигна се бавно и седна. — Какво… къде е Джамшид?
— Не знам — призна Нахри. — Уаджид го отведе от майдана, а оттогава ние сме тук горе.
Каве се изпъна, а по лицето му пробяга притеснение.
— Колко е часът?
— Може би полунощ? Защо? — попита, когато в очите му лумна тревога.
— Полунощ? — прошепна Каве. — Създателю, не. Трябва да го намеря. — Сграбчи я за рамото с вързаните си ръце и Нахри подскочи при това нарушаване на етикета. — Искам да помислиш, Нахри. Споменаха ли къде ще отведат Джамшид? Казаха ли каквото и да било? — Лицето му беше измъчено на мътната светлина. — Не е в Цитаделата, нали?
Нахри се отскубна.
— Не знам. А ти не си единственият, който има въпроси. Защо излъга, че Мунтадир е ранен?
В изражението на Каве имаше съвсем слабо разкаяние.
— Защото се нуждаех двамата с Джамшид да бъдете на сигурно място тази нощ. Лейди Нисрийн… тя трябваше да остане с вас в лечебницата, но… — Тъга изкриви чертите му. — Великият храм ми се стори следващата най-безопасна възможност.
— Да не би да се тревожиш, че шафитите подготвят ново нападение?
Каве поклати глава. Играеше си с един пръстен на ръката си, златна халка с ахат в медна обковка. — Не, Бану Нахри. Не шафитите.
В този миг вратата се отвори и стражите наведоха глави при появата на Гасан. Нахри се дръпна назад, а по тялото й се разля ужас. В очите на царя имаше неприкрита ярост… изражение, което бе в рязък контраст с увисналите му от умора рамене и от което по гърба на Нахри пробяга тръпка. Гасан ал Кахтани не беше мъж, който лесно издаваше чувствата си.
Той спря, впил студен поглед в двамата деви на земята.
— Оставете ни — нареди рязко на стражите.
Войниците изчезнаха за миг, затваряйки вратата след себе си.
Нахри се изправи с усилие на крака.
— Какво искаш? Как се осмеляваш да ни домъкнеш тук насила, когато хората ни са ранени и потънали в скръб заради пропуск в твоята охрана?
Гасан хвърли един свитък в краката й.
— Ти ли си отговорна за това?
Нахри го вдигна, разпознала мигом почерка на Али. Прочете го… а после го прочете още веднъж, убедена, че го е разбрала погрешно. Добре обмислените планове за разследване на днешното нападение и за подсигуряване на безопасността на града, докато страстите не се уталожат.
Спокойните уверения, че ще върне армията на баща си, когато се убеди, че няма да бъде предприето отмъщение срещу шафитите.
Нахри се взираше в думите, заповядвайки им да се пренапишат. Ти, глупако. Можеше да се върнеш в Ам Гезира. Можеше да си намериш някоя отдадена съпруга и да водиш спокоен живот.
— Какво? — попита Каве разтревожено. — Какво е това?