Нахри пусна свитъка.
— Али е сложил ръка на Цитаделата.
Каве ахна.
— Какво е направил?
— Не ми отговори, Бану Нахида — прекъсна ги Гасан. — Ти и синът ми заедно ли работите?
— Не — отвърна Нахри жлъчно. — Ако щеш вярвай, днес, докато покривах мъртвите със савани и лекувах изгорени деца, нямах кой знае колко време, за да участвам в преврат.
— Затова ли ни довлече тук? — попита Каве, впил яростен поглед в царя. — Изгубил си контрол над сина си фанатик, опасност, за която би трябвало да се погрижиш още преди години, и сега се опитваш да припишеш вината на нас?
Очите на Гасан лумнаха предизвикателно.
— О, да не би на моя раболепничещ везир най-сетне да започна да му стиска? Ама че ирония, Каве, като се има предвид ролята, която ти изигра в подклаждането на страстите. — Лицето му придоби буреносно изражение. — Нима си мислеше, че няма да разследвам подозренията на Али относно нападението над шафитския лагер? Нима си мислеше, че можеш да подпалиш подобна искра в този град, моя град, и тя да не изригне в лицето ти?
Стомахът на Нахри се сви. Едно бе да чуе обвинението от устата на Али (понякога той пресилваше нещата), ала сигурността в гласа на Гасан и пламналите бузи на Каве потвърдиха онова, което сърцето й бе отказвало да приеме. Може и да нямаше доверие на великия везир, но той беше неин събрат дев, приятел на Нисрийн и баща за Джамшид.
— Ти си инсценирал нападението над двойката деви? — прошепна тя. — Нали?
Лицето на Каве беше яркочервено.
— Двамата с Джамшид трябваше да видите истината за шафитите, а това, рано или късно, щеше да се случи от само себе си… както стана днес! Как е възможно да защитаваш мръсно кръвните след онова, което направиха на процесията? Нямат никаква работа близо до болницата на твоите предци; нямат никакво място в нашия свят!
Нахри се дръпна рязко, сякаш я бяха зашлевили.
Ала Каве не беше свършил. Яростният му поглед се впи в Гасан.
— Нито пък ти. Девабад не е видял нито ден мир, откакто Зейди ал Кахтани го окъпа в кръвта на девите, а ти си точно толкова вероломен, колкото и варварският ти предтеча. — Гласът му тегнеше от емоция. — Знаеш ли, почти ти повярвах. На преструвката ти. Царят, който иска да обедини племената. — Нахри видя как в очите му избиха гневни сълзи. — Това беше лъжа. Двайсет години ти служих; синът ми посрещна дузина стрели, за да спаси твоя, а ти използва живота му, за да ме заплашваш. — Той се изплю в краката на Гасан. — Не се преструвай, че те е грижа за когото и да било, освен за твоето семейство, ти мръсна, пясъчна бълха.
Нахри инстинктивно направи крачка назад. Никой не говореше на Гасан по този начин. Той не търпеше и най-малкия намек за противоречие, какво оставаше за открити обиди от един нищо и никакъв дев.
Това, че Гасан се усмихна, вместо да му пререже гърлото, беше ужасяващо.
— От много отдавна ти се иска да го кажеш, нали? — провлачи той. — Виж се само, пълен със злост и възмущение… сякаш не угаждах на глупавите оплаквания на племето ти отново и отново. Сякаш не бях аз този, който издигна и теб, и сина ти от жалкия ви живот на дребни провинциални благородници. — Той скръсти ръце. — Нека ти върна услугата, Каве, защото има нещо, което и на мен отдавна ми се иска да ти кажа.
— Достатъчно — прекъсна ги Нахри. Джамшид го нямаше, а Али се беше разбунтувал открито; нямаше да си губи времето с миналото на Гасан и Каве. — Какво искаш, Гасан? И къде е Джамшид?
— Джамшид… — Очите на Гасан заблещукаха. — Колкото и странно да е, това е дев, когото харесвам. Определено е по-лоялен, отколкото който и да било от вас двамата, макар че нямам представа откъде е наследил подобна мъдрост. Определено не се предава в семейството му.
Нахри почувства как Каве настръхна до нея и се намръщи.
— И какво означава това?
Гасан дойде по-близо, напомняйки й смущаващо за ястреб, дебнещ нещо малко и уязвимо.
— Никога ли не ти се е струвало странно това колко сигурен бях в самоличността ти, Бану Нахри? Така мигновено сигурен?
— Каза ми, че приличам на Маниже — бавно каза Нахри.
Царят изцъка с език.
— Достатъчно, за да направя сцена в тройната зала? — Той хвърли поглед към Каве. — Какво ще кажеш, велики везире? Ти познаваше Маниже много добре. Нашата Нахри има ли голяма прилика с нея?
На Каве като че ли му беше трудно да диша, камо ли да отговори. Ръцете му бяха стиснати в юмруци, кокалчетата му бяха побелели.
— Да — прошепна той.