Гасан се изпъна. Лицето му беше спокойно, но горещината в гласа му не й убягна.
— Това перчене няма да върне брат ти по-скоро.
Съжалявам, Джамшид. Толкова съжалявам. Нахри изпусна дъха си, потискайки ужасната дълбока тъга, която се бе вкопчила в сърцето й.
— Няма да ти помогна.
Очите на Гасан припламнаха.
— Моля?
— Няма да ти помогна — повтори Нахри, ненавиждайки се. — Няма да ти позволя да използваш брат ми против мен. По каквато и да било причина.
Гасан се приближи рязко до нея.
— Ако не го сториш, Бану Нахида, ще го убия. Ще го направя бавно и ще те накарам да гледаш. Така че защо не направиш услуга на всички ни и не се подчиниш още сега.
Каве се надигна с усилие, лицето му бе разкривено от тревога.
— Бану Нахри…
Гасан го зашлеви през лицето с опакото на ръката си. Царят очевидно беше по-силен, отколкото изглеждаше; ударът запрати Каве на земята, от устата му рукна кръв.
Нахри ахна. Ала непредизвиканото брутално насилие само още повече затвърди решението й. Гасан беше чудовище. Беше обаче отчаяно чудовище и Нахри трепереше при мисълта какво щеше да причини на Девабад след един провалил се опит за преврат.
Което означаваше, че тя трябва да стори всичко по силите си, за да не допусне опитът за преврат да се провали.
— Губиш си времето, Гасан. Няма да се прекърша. Този град тупти в кръвта на семейството ми. В моята кръв. — Гласът й потрепери леко. — В кръвта на брат ми. И ако последните Нахиди трябва да загинат, за да го спасят… — Тя успокои трепета си и вирна предизвикателно брадичка. — Значи, ще сме служили на хората си добре.
Гасан се взира в нея в продължение на един дълъг миг. Изражението му вече не беше непроницаемо и той не си направи труда да спори с нея. Нахри го беше разчела правилно.
И знаеше, че се кани да я унищожи заради това.
Той направи крачка назад.
— Ще кажа на Джамшид кой е в действителност. А после ще му кажа как сестра му, отегчена от това да спи с мъжа, когото той обича, предала и двама им, за да спаси един мъж, когото той мрази. — Думите на Гасан бяха груби. Това бе последният опит на един старец, заменил своята порядъчност за престол, който щеше да му бъде отнет насила от собствената му плът и кръв. — А после ще довърша започнатото от афшина ти и ще накарам да бичуват брат ти до смърт.
— Не, Гасан, почакай! — Каве се хвърли в краката на царя. — Тя не го мислеше наистина. Ще напише писмото… ааа! — изкрещя, когато Гасан го изрита в лицето и като го заобиколи, посегна към вратата.
С рев, Каве удари силно ръката си в камъните на пода. Нахри чу остро изпукване — пръстенът му се беше счупил.
Странна медна мъгла изригна от строшения скъпоценен камък.
Във времето, което й беше нужно, за да мигне, изпарението се бе разраснало достатъчно, за да обгърне великия везир.
— Каве, какво е това? — попита тя остро, докато медни пипала се протягаха напред, като ръката на танцьорка, опипвайки, търсейки.
Имаше нещо познато в движението, в металическото проблясване.
Царят хвърли поглед назад, по-скоро подразнен, отколкото нещо друго.
Изпарението връхлетя върху медната реликва в ухото му.
Тя начаса се стопи и Гасан изкрещя, стискайки главата си с ръце, когато течният метал се изля в ухото му. Печатът на Сулейман проблесна върху бузата му и Нахри се олюля, магията й беше обезсилена.
Ала това не трая дълго. Очите на царя се разшириха и застинаха, докато мъгла от мед забулваше сивите им дълбини.
А после Гасан ал Кахтани се свлече мъртъв в краката й.
Способностите й се завърнаха в миг. Тя запуши устата си с уплашен вик, взирайки се потресено в опръсканата с медни капки черна кръв, която рукна от ушите, устата и носа на царя.
— В името на Всевишния, Каве — прошепна тя. — Какво направи?
— Онова, което трябваше да бъде направено. — Каве вече отиваше към тялото на Гасан, стъпвайки без колебание в увеличаващата се локва кръв. Взе ханджара на царя и бързо преряза въжетата около китките си. — Нямаме много време — предупреди той. — Трябва да намериш Джамшид и да се погрижим за Мунтадир.
Нахри се взираше в него. Да не си беше изгубил ума? Стражите на Гасан бяха пред вратата. Невъзможно бе да избягат, камо ли да намерят Джамшид и да се „погрижат“ за Мунтадир, каквото и да означаваше това.
— Каве, мисля…
— Не ме е грижа какво мислиш. — Едва сдържаната враждебност в гласа му я потресе. — При цялото ми уважение… — Звучеше така, сякаш полага усилие да не закрещи. — Не си ти тази, която взема решенията тази вечер. Нещо, което очевидно е за добро. — Той я погледна с очи, пламтящи от гняв. — Ще отговаряш за избора, който направи току-що. Не тази вечер. Не пред мен… но ще отговаряш.