Една муха избръмча край ухото на Нахри. Тя почти не я забеляза; беше занемяла. А после друга прелетя покрай лицето й и я докосна по бузата.
Каве се обърна и погледна към небето. Още мухи прииждаха, рояк, задаващ се откъм езерото.
По лицето на Каве се разля мрачна решителност.
— Време е.
Иззад затворената врата долетя гневен вик.
Нахри начаса разпозна гласа.
— Мунтадир! — извика и се втурна към вратата.
Баща му може и да лежеше в локва кръв на земята, но в този миг Нахри имаше много по-голямо доверие на отчуждения си съпруг, отколкото на умопобъркания везир, който бе организирал кървави безредици и бе убил царя.
— Нахри? — долетя приглушеният глас на Мунтадир през вратата, по тона му личеше, че се кара със стражите от другата страна.
Каве се хвърли между Нахри и вратата.
— Мунтадир не може да влезе тук, Бану Нахри. Не може да бъде изложен на това.
— Изложен на какво? — изкрещя Нахри. — На това, че ти току-що уби баща му?
Но докато се мъчеше да мине покрай Каве, изведнъж осъзна за какво говори.
Медна мъгла се събираше над мъртвия цар. Искрящи частици като миниатюрни метални звезди се рояха над изтичащата кръв на Гасан, оформяйки облак, два пъти по-голям от онзи, който се бе излял от счупения пръстен на Каве.
Нахри инстинктивно отстъпи назад, ала изпарението се разля безобидно покрай нея и Каве, разделяйки се и полюшвайки се около кръста й като вълна. Мухи летяха над тях, цели дузини.
Мунтадир изкърти вратата.
— Не ме е грижа какво е казал! — изкрещя, мъчейки се да мине покрай двама стражи. — Тя ми е жена, по дяволите… — Дръпна се рязко, очите му бяха приковани в окървавеното тяло на баща му. — Абба?
Стражите реагираха светкавично.
— Царю!
Двама се хвърлиха към Гасан, другите двама — към Нахри и Каве. Мунтадир не помръдваше от прага, облегнат тежко на касата на вратата, сякаш тя бе единственото, което го задържаше изправен.
Мухите изведнъж лумнаха в миниатюрни пламъци и се стопиха в дъжд от пепел.
— Мунтадир, не бях аз! — изкрещя Нахри, докато един от стражите я сграбчваше. — Кълна се! Нямам нищо общо с това!
Вик раздра въздуха, крясък като грохота на океански вълни и рева на крокодил. Беше приглушен, далечен, ала накара всяко косъмче по тялото на Нахри да настръхне.
И преди бе чувала този рев.
Изпарението отново се хвърли в атака.
Стражите, които бяха отишли при Гасан, изкрещяха, стиснали главите си с ръце. Войникът, който я беше сграбчил, я пусна и отстъпи назад с вик, ала не беше достатъчно бърз. Реликвата му се изля в ухото му с отмъстителна скорост. Той запищя от болка, дерейки лицето си.
— Не. — Ужасеният шепот на Каве се вряза в крясъците. Очите му се впиха в Мунтадир, все така облегнат на прага. — Не така трябваше да стане.
Очите на Мунтадир бяха грейнали от страх.
Нахри не се поколеба. Скочи на крака и се втурна през павилиона, докато медният облак, сега тройно по-голям, политаше към съпруга й.
— Бану Нахида, почакай! — извика Каве. — Не…
Тя не чу какво друго имаше да й каже. С изпарението досами себе си, Нахри се хвърли върху Мунтадир.
27. Нахри
Твърде късно Нахри си спомни, че от другата страна на вратата има стълбище.
Тъп звук се изтръгна от Мунтадир, когато тя се блъсна в него, последван от вик, когато изгуби равновесие. Двамата се запремятаха по стълбището, а ръцете и краката им се удряха в прашните камъни, преди да се приземят един върху друг на дъното.
Затиснат под нея, Мунтадир изруга. Останала без дъх от удара, Нахри се мъчеше да си поеме въздух. Уменията й все още бяха притъпени от металните въжета, беше ожулена и насинена, остра болка пронизваше лявата й китка.
Мунтадир примига, а после очите му се разшириха, приковавайки се в нещо над рамото й.
— Бягай! — изкрещя и като скочи, я издърпа на крака.
Двамата побягнаха.
— Реликвата ти! — изхриптя Нахри. В противоположния коридор на онзи, по който се бяха втурнали, някой изкрещя на гезирски. А после писъкът секна рязко, заместен от вледеняваща тишина. — Махни реликвата си!
Мунтадир посегна към ухото си, мъчейки се непохватно да я извади.
Нахри хвърли поглед през рамо и с ужас видя медната мъгла да се носи към тях в хищна, злонамерена вълна.