— Мунтадир!
Той извади реликвата от ухото си и я захвърли в същия миг, в който изпарението ги обгърна. Нахри затаи дъх, ужасена. А после изпарението ги подмина, устремявайки се по коридора.
Мунтадир се свлече на колене, треперейки толкова силно, че Нахри чу зъбите му да тракат.
— Какво, по дяволите, беше това? — ахна той.
Сърцето на Нахри се блъскаше в гърдите й, ехото туптеше в главата й.
— Нямам представа.
По лицето на Мунтадир се стичаха сълзи.
— Баща ми… Каве. Ще го убия.
Изправи се на крака, като се олюляваше, подпрял ръка на стената.
Нахри му препречи пътя.
— Точно сега това не е важно.
Мунтадир я изгледа яростно, а по лицето му пробяга подозрение.
— Ти…
— Не! — сопна се Нахри. — Мунтадир, ти сериозно ли? Току-що се хвърлих по едно стълбище, за да те спася.
Съпругът й се изчерви.
— Извинявай. Аз просто… той…
Гласът му се прекърши и той избърса грубо очите си.
Скръбта, с която бяха пропити думите му, уталожи гнева на Нахри.
— Знам. — Тя се прокашля и протегна вързаните си ръце. — Ще ги свалиш ли?
Мунтадир извади ханджара си и бързо я освободи. Нахри си пое дъх, обзета от облекчение, докато силите й се разливаха по вените й — покритата й с мехури кожа и тъмните й синини в миг се изцелиха.
Мунтадир отвори уста, за да каже нещо, когато от другия край на коридора долетя вик:
— Бану Нахида!
Беше Каве.
Нахри запуши устата на съпруга си с ръка и го издърпа в сенките.
— Нека не откриваме дали няма още някой скрит трик — прошепна. — Трябва да предупредим останалите гезирци в палата.
Дори в сенките, ясно видя как лицето на Мунтадир пребледня.
— Мислиш ли, че ще се разпростре толкова надалече?
— На теб стори ли ти се, че се кани да спре?
— Мамка му. — Изглеждаше уместен отговор. — Господи, Нахри… знаеш ли колко гезирци има в двореца?
Нахри кимна мрачно.
Изведнъж нещо изтътна и подът се разлюля под краката им. Трая само миг, а после отмина.
— Какво беше това? — попита Нахри, докато си възвръщаше равновесието.
Мунтадир потрепери.
— Не знам. Сякаш целият остров бе разтърсен. — Той прокара нервно ръка по брадата си. — Онова изпарение… имаш ли представа какво би могло да бъде?
Нахри поклати глава.
— Не. Само че малко приличаше на отровата, използвана върху брат ти, не мислиш ли?
— Брат ми. — Лицето на съпруга й потъмня, а после бе залято от паника. — Сестра ми.
— Мунтадир, почакай! — извика Нахри.
Ала той вече се беше втурнал да бяга.
Покоите на Зейнаб не бяха близо и докато стигнат до градината на харема, Мунтадир и Нахри бяха останали без дъх. Шалът, който Нахри беше завързала около главата си в болницата, отдавна беше паднал, къдриците й лепнеха по влажната й кожа.
— Джамшид все ми повтаряше, че трябва да спортувам повече — запъхтяно каза Мунтадир. — Май трябваше да го послушам.
Джамшид. Името му беше като нож в сърцето й.
Тя го стрелна с поглед. Ситуацията току-що беше станала още по-оплетена.
— Баща ти нареди да го арестуват.
— Знам — отвърна Мунтадир. — Защо мислиш, че блъсках по вратата? Чух, че Уаджид го е извел от града. Баща ми каза ли на Каве къде го е завел?
— Извън града? Не, не спомена нищо такова.
Мунтадир простена подразнено.
— Трябваше да сложа край на всичко това по-рано. Когато чух, че е задържал и теб… — Той не довърши; звучеше ядосан на себе си. — Поне каза ли какво иска от Джамшид?
Нахри се поколеба. Гасан може и да беше чудовище, но си оставаше бащата на Мунтадир и тя не искаше да прибавя още към скръбта му точно сега.
— Попитай ме по-късно.
— Ако сме живи по-късно — измърмори Мунтадир. — Между другото, Али най-сетне си изгуби напълно ума. Сложил е ръка на Цитаделата.
— Струва ми се отлична нощ да се намираш в Цитаделата, а не в палата.
— Не е лъжа.
Двамата минаха под деликатната арка, която въвеждаше в павилиона пред покоите на Зейнаб. Пищна платформа от тик се носеше по водата, обрамчена от тънките листа на стройни палми.
Зейнаб беше там, седнала върху раиран ленен диван, и разглеждаше някакъв свитък. Облекчение заля Нахри, последвано мигновено от объркване, когато видя кой седи до принцесата.
— Акиса?
Мунтадир прекоси платформата.
— Естествено, че си тук. Вършиш мръсната работа на брат ми, предполагам.
Акиса се облегна назад, движение, което разкри меча и ханджара, втъкнати в колана й. Напълно невъзмутимо, тя отпи лениво глътка кафе от тънката като хартия порцеланова чаша в ръката си, преди да отговори: