— Помоли ме да предам съобщение.
Зейнаб нави сръчно свитъка с необичайно притеснен вид.
— Изглежда, че Али доста се е вдъхновил от последния ни разговор — каза, препъвайки се на последната дума. — Иска да свалим абба.
Лицето на Мунтадир посърна.
— Твърде късно е за това, Зейнаб. — Той се отпусна на дивана до сестра си и улови нежно ръката й. — Абба е мъртъв.
Зейнаб се дръпна назад.
— Какво? — Когато Мунтадир не каза нищо друго, ръката й се вдигна към устата. — Господи… моля те, не ми казвай, че Али…
— Каве. — Мунтадир посегна към реликвата на сестра си и я свали внимателно от ухото й. — Отприщи някакво магическо изпарение, което атакува това тук. — Той вдигна реликвата за миг, преди да я хвърли в дълбините на градината. — Наистина е страшно, Зейнаб. Видях го как уби четирима стражи за броени секунди.
При тези думи Акиса свали реликвата си и я запрати в нощта.
Зейнаб бе започнала да плаче.
— Сигурен ли си? Сигурен ли си, че наистина е мъртъв?
Мунтадир я прегърна силно.
— Съжалявам, ухти.
Нахри, която не искаше да се натрапва на скърбящите брат и сестра, дойде по-близо до Акиса.
— От Цитаделата ли идваш? Али добре ли е?
— Разполага с войска и не е уловен в палата с някаква убийствена мъгла — отвърна Акиса. — Бих казала, че е по-добре от нас.
Нахри погледна към потъналата в мрак градина, мислейки трескаво. Царят беше мъртъв, великият везир беше предател, кайда го нямаше, а Али — единственият от тях с военен опит — беше оплетен в бунт в другия край на града.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Според мен… според мен това означава, че отговорността пада на нашите рамене.
Нощното небе внезапно притъмня още повече… напълно уместен отговор, помисли си Нахри. Ала когато вдигна очи, устата й пресъхна. Половин дузина димни конски фигури с огнени крила препускаха към палата.
Акиса проследи погледа й и като я сграбчи, я издърпа в покоите. Зейнаб и Мунтадир ги последваха мигновено. Докато залостваха вратата, чуха тътена на няколко тъпи удара и далечното ехо на писъци.
— Не мисля, че Каве действа сам — прошепна Мунтадир с пепеливо лице.
Три чифта сиви очи се впиха в Нахри.
— Нямам нищо общо с това — възмути се тя. — Господи, смятате ли, че щях да бъда във вашата компания, ако имах? Несъмнено и двамата ме познавате достатъчно добре, за да си помислите нещо такова!
— Вярвам ти — промълви Зейнаб.
Мунтадир се отпусна на пода.
— С кого тогава би могъл да работи? Никога не съм виждал подобна магия.
— Не мисля, че това е най-важното точно сега — меко каза Зейнаб. От вътрешността на палата долетяха още крясъци и те притихнаха за миг, заслушани, преди Зейнаб да продължи: — Нахри… възможно ли е отровата да се разпростре и в останалата част на града?
Нахри си спомни необузданата енергия на изпарението, което ги беше преследвало, и кимна бавно.
— Кварталът на гезирците — прошепна, давайки израз на страха, който виждаше в очите на Зейнаб. — Господи, ако стигне там…
— Трябва да бъдат предупредени незабавно — каза Акиса. — Аз ще отида.
— И аз — заяви Зейнаб.
— Как ли пък не — отвърна Мунтадир. — Ако си мислиш, че ще оставя малката ми сестра да се втурне навън, докато градът е под нападение…
— Малката ти сестра не иска позволение, а има хора, които ще ми повярват по-лесно, отколкото на Акиса. Ти си нужен тук. И двамата сте нужни тук — добави Зейнаб, кимайки към Нахри. — Диру, ако абба е мъртъв, трябва да вземеш печата. Преди Каве или онзи, с когото той работи, да открие начин да го направи.
— Печата на Сулейман? — повтори Нахри. Дори не се беше сетила за това… Въпросът кой ще наследи царя бе последното, за което мислеше. — Той у баща ти ли е?
Мунтадир изглеждаше така, сякаш ще повърне.
— Би могло да се каже. Трябва да се доберем до него. До тялото му.
Акиса впи очи в Зейнаб.
— Сандъчето — каза тя просто.
Зейнаб кимна и им даде знак да влязат по-навътре в покоите й. Те бяха също толкова разкошни, колкото тези на Мунтадир, макар и не така препълнени с картини. Нито пък с винени чаши.
Принцесата коленичи пред голям, пищно украсен дървен сандък и прошепна магия за отключване. Капакът се отвори и Нахри надзърна вътре.
Оказа се пълен догоре с оръжия. Ками в ножници и ятагани, увити в коприна, почиваха до странно прелестен боздуган, арбалет и някаква бодлива, украсена със скъпоценни камъни верига.