Нахри не беше сигурна чие изражение бе по-слисано — нейното или това на Мунтадир.
— Господи. Ти наистина си сестра на Али.
— Какво… откъде… — немощно започна Мунтадир.
Зейнаб изглеждаше мъничко смутена.
— Тя ме обучава — обясни, кимвайки към Акиса.
Жената воин вече се бе заловила да избира оръжия, без изобщо да се смущава от реакцията на Нахри и Мунтадир.
— Една гезирска жена на нейната възраст би трябвало вече да е овладяла поне три оръжия. Залових се да поправя този ужасен пропуск в образованието й. — Тя тикна един меч и арбалета в ръцете на Зейнаб и изцъка с език. — Стига си треперила, сестро. Ще се справиш отлично.
Нахри поклати глава, а после се залови да разгледа съдържанието на сандъка, познавайки отлично ограничените си възможности. Бързо си избра две малки ками, чиято тежест й напомняше за нещо, което би използвала в Кайро, за да среже нечия кесия. За миг си помисли с копнеж за оръжието на Дара в стаята си.
Ще ми се да бях взела още няколко урока по мятане на нож от него, помисли си. Да не говорим, че от легендарния афшин вероятно щеше да излезе по-добър партньор в един палат под обсада, отколкото от видимо уплашения й съпруг.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Нещо друго?
Зейнаб поклати глава.
— Ще вдигнем тревога в Гезирския квартал, а после ще отидем в Цитаделата, за да предупредим Али. Той може да доведе Царската стража. Предупредете всички гезирци, които видите в палата, и им кажете да свалят реликвите си.
Нахри преглътна. Можеха да минат часове, преди Али да се върне заедно със Стражата. Дотогава двамата с Мунтадир щяха да са сами… изправени срещу бог знае какво.
— Можете да се справите — каза Зейнаб. — Трябва да се справите. — Тя прегърна брат си. — Бори се, Диру. Ще има време да скърбим, но точно сега ти си нашият цар, а Девабад е на първо място. — Гласът й стана яростен. — Ще се върна заедно с твоя кайд.
Мунтадир кимна отривисто.
— Бог да бъде с теб. — Той погледна към Акиса. — Моля те, пази сестра ми. — След това кимна към павилиона. — Минете по стълбите оттам. Наблизо има коридор, който отвежда в конюшните.
Зейнаб и Акиса излязоха забързано.
— Готов ли си? — попита Нахри, когато двамата с Мунтадир останаха сами.
Той се разсмя, докато окачваше жесток на вид меч на кръста си.
— Ни най-малко. Ти?
— Господи, не. — Нахри грабна още една остра като игла кама и я пъхна в ръкава си. — Да вървим да намерим смъртта си.
28. Али
Али се носеше умиротворено в топъл мрак, обвит плътно в прегръдката на водата, която подръпваше леко дрехите му. Миришеше на сол и кал, на живот. Покрито с камъчета меко пипало го докосна по бузата, друго се уви около глезена му.
Туптене в тила му бавно го върна към настоящето. Замаян, Али отвори очи. Обгръщаше го мрак. Беше потопен във вода, толкова дълбока и толкова мътна от кален нанос, че едва виждаше. Спомените му се завърнаха на късчета. Водният звяр. Кулата на Цитаделата, пропадаща във въздуха.
Езерото. Намираше се в девабадското езеро.
Заля го неподправена паника. Замята се във водата в отчаян опит да се отскубне от онова, което се беше вкопчило в него. Одеждата му, осъзна изведнъж, докато опипваше слепешком наоколо. Останките от тухлена стена я бяха притиснали към дъното на езерото. Успя да се освободи и зарита като обезумял нагоре. Мирисът на пепел и кръв се усилваше, но той не му обръщаше внимание, проправяйки си път покрай плаващите във водата отломки.
Най-сетне изскочи на повърхността, поемайки си рязко дъх, докато болка се разливаше по тялото му.
Наоколо цареше невъобразим хаос.
Спокойно би могло да се е озовал в сцена от най-страшния кръг на ада. Писъци изпълваха въздуха, викове за помощ, за милост на всички езици на джиновете, които знаеше. Примесени с тях бяха стонове, животински, хищни звуци, които Али не можеше да разпознае.
Господи… а водата. Заобикаляха го не само отломки, но и тела. Стотици джинове войници плаваха, мъртви в униформите си. А когато Али видя причината, от него се изтръгна вик, сълзи изпълниха очите му.
Девабадската Цитадела — гордият символ на въстанието на Зейди ал Кахтани, на племето на гезирците, домът му в продължение на близо две десетилетия — беше разрушена.
Някога внушителната кула бе изтръгната от основите си и завлечена в езерото, от водата се подаваше единствено купчина отломки. Назъбени резки, оставени сякаш от ноктите на огромно създание, зееха по околните постройки, казармите и дворовете за тренировки, оставили толкова дълбоки бразди, че езерото ги беше запълнило. Останалата част от комплекса гореше. Али виждаше скелетоподобни фигури да се движат из дима.