Сълзи потекоха безмълвно по бузите му.
— Не — прошепна той. Това беше кошмар, поредното ужасяващо видение, изпратено му от маридите. — Престани!
Нищо не се случи. Очите му отново се плъзнаха по телата наоколо. Джинове, убити от проклятието на маридите, не оставаха да плават на повърхността на водата; разкъсани на парчета, те биваха поглъщани от дълбините на езерото и никой не ги виждаше отново.
Проклятието на езерото беше развалено.
— Виждам някого!
Али се обърна по посока на гласа и зърна импровизирана лодка, направена от гравираните дървени врати на кулата, да се задава към него, придвижвана от двама аяанлийски войници, използващи строшени греди като гребла.
— Дръж се, братко, ще те измъкнем — каза един от войниците, докато го издърпваше в лодката. Златните му очи се разшириха, когато видя кого бяха спасили. — Слава на Бога… принцът е!
— Докарайте го тук! — чу Али гласа на друг мъж от известно разстояние.
Двамата войници загребаха тромаво през водата. Али беше принуден да се извърне от гледката на вратата, провираща се между многобройните трупове, негови другари по униформа, чиито лица познаваше прекрасно.
Не е истина. Не може да бъде истина. Само че изобщо не приличаше на някое от виденията му. Нямаше и помен от чуждо присъствие, което да шепти в главата му. Имаше единствено объркване, скръб и гибел.
Докато наближаваха Цитаделата, развалините на рухналата кула ставаха все по-големи, издигайки се от езерото като изгубен остров. Разрушена част от външната й стена предпазваше няколко дузини воини, които се бяха събрали зад нея. Неколцина се бяха свили на кълбо и ридаеха. Погледът на Али обаче мигновено се насочи към онези, които се биеха — шепа войници, които отблъскваха две мършави, подобни на призраци същества, чиито окъсани савани бяха залепнали мокри по опустошените им тела.
Един от войниците беше Лубейд, размахващ меча си като обезумял. С отвратен вик той обезглави едно от скверните създания и изрита тялото му обратно в езерото.
На Али му идваше да заридае от облекчение. Поне най-добрият му приятел беше оцелял при разрушаването на Цитаделата.
— Открихме принца! — провикна се аяанлийският войник до него. — Жив е!
Лубейд се обърна рязко. Докато лодката спре, той вече беше там; издърпа Али на крака и го прегърна с всички сили.
— Али, братко, слава на Бога… — каза задавено. — Съжалявам… водата придойде толкова бързо и когато не можах да те намеря в стаята…
Али отговори с усилие:
— Добре съм — изхриптя.
Въздухът беше прорязан от писък, отчаян зов на гезирски.
— Не, недейте! Господи, моля те!
Али се втурна към ръба на разрушената кула и видя мъжа, който беше извикал: гезирски войник, който бе успял да се добере до брега само за да бъде нападнат от скелетоподобните създания. Те го наобиколиха и го издърпаха на пясъка. Али видя зъби и нокти да се нахвърлят отгоре му…
Не бе в състояние да гледа повече, стомахът му се надигна. Обърна се рязко; миг по-късно гърленият вик на джина секна рязко.
— Това… това са…
Дори не бе в състояние да изрече думата.
Лубейд кимна. Изглеждаше съсипан.
— Гули. Това правят те.
Али тръсна глава, отказвайки да повярва.
— Не може да са гули. В Девабад няма ифрити, които биха могли да ги призоват… още по-малко пък мъртви човеци!
— Това са гули — настоя Лубейд твърдо. — С баща ми веднъж се натъкнахме на двама от тях, докато изяждаха един човешки ловец. — Той потръпна. — Не е гледка, която можеш да забравиш.
Али усети, че му прималява. Пое си дълбоко дъх; не можеше Да рухне. Не и сега.
— Някой видя ли какво нападна Цитаделата?
Лубейд кимна и посочи един сахрейнец, който се полюшваше напред-назад, обгърнал коленете си с ръце.
— Той пръв излезе навън и нещата, които казва… — Лубейд не довърши, изглеждаше така, сякаш му се повдига. — Трябва да говориш с него.
Със сърце в гърлото, Али се приближи до сахрейнеца. Коленичи до него и положи длан върху треперещата му ръка.
— Братко — започна меко. — Можеш ли да ми кажеш какво видя?
Мъжът продължаваше да се люлее напред-назад, очите му бяха пламнали от ужас.
— Бях на пост на кораба. — Той посочи към рухналия пристан, където един разбит сахрейнски пясъчен кораб беше избутан до натрошените докове. — Езерото… водата… тя се завихри в чудовище. То нападна Цитаделата. Опустоши я, издърпвайки каквото можа в дълбините си. — Мъжът преглътна и затрепери още по-силно. — Силата й ме запрати в езерото. Мислех, че проклятието ще ме убие… Когато това не стана, започнах да плувам… и тогава ги видях.